Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Но измислете нещо по-сигурно.

— Ще се постарая.

— А аз измислих — извика Фуке. — Слушайте какво ми хрумна.

— Слушам.

Фуке направи знак на Гурвил, който сякаш го разбра.

— Един от моите приятели ми дава понякога ключовете на една къща, която държи под наем на улица Бодоайе и обширните градини на която се простират до една от къщите на площада Грев.

— Точно това ни трябва — каза абатът. — До коя къща?

— Една много посещавана пивница, фирмата на която представлява образа на света Богородица.

— Знам я — рече абатът.

— Прозорците на тая пивница гледат към площада, а задната врата води в един двор; между тоя двор и градините на моя приятел има вратичка.

— Отлично!

— Влезте в пивницата заедно със затворниците и защищавайте входа откъм площада, докато те избягат през съседната градина в улица Бодоайе.

— Наистина, господине, вие бихте могли да бъдете също такъв отличен пълководец като господин принца.

— Разбрахте ли?

— Напълно.

— Колко ви трябват, за да напоите вашите разбойници с вино и да ги задоволите със злато?

— О, господине, как се изразявате! Добре, че не ви чуват. Между тях има много чувствителни.

— Искам да кажа, да ги доведете до състояние, че да не разпознават небето от земята, защото утре ще се сражавам срещу краля, а когато аз се сражавам, искам да победя. Разбирате ли?

— Разбирам, господине… Дайте ми други идеи.

— Това е ваша работа.

— Тогава дайте ми пари.

— Гурвил, бройте сто хиляди ливри на абата.

— Хубаво… и да не жалим нищо, нали?

— Нищо.

— Прекрасно!

— Монсеньор — забеляза Гурвил, — ако това се разчуе, ще ни отидат главите.

— Е, Гурвил, как не ви е срам! — извика Фуке, почервенял от гняв. — Говорете за себе си, драги мой. Що се отнася до мене, главата ми седи здраво на раменете. И така, абате, разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

— Утре, в два часа?

— Не, по-добре в дванадесет, защото трябва да подготвя отсега помощниците ни.

— Вярно е: не жалете виното в пивницата.

— Няма да жаля нито виното, нито самата пивница — отвърна абатът и се ухили. — Аз си имам план; оставете ме да действувам и ще видите.

— Де Ще бъдете?

— Навсякъде и никъде.

— А как ще ме осведомите?

— Чрез един куриер, конят на който ще стои в градината на вашия приятел. Тъкмо се сетих, как е името на тоя приятел?

Фуке погледна отново Гурвил, който му дойде на помощ, и каза:

— Придружете господин абата по много причини; а къщата е много лесна за разпознаване: образът на света Богородица отпред, една градина, единствената в квартала, отзад.

— Хубаво, хубаво. Ще предупредя войниците си.

— Придружете го, Гурвил — рече Фуке, — и му бройте парите. Един момент, абате… един момент, Гурвил… Какъв вид ще придадем на това отвличане?

— Най-естествен, господине… Бунт.

— Бунт по повод на какво? Все пак най-после парижкото простолюдие е винаги доволно от краля, когато той беси финансисти.

— Ще уредя това — рече абатът.

— Но ако го уредите зле, всичко ще се открие.

— Не, съвсем не… Хрумна ми още една идея.

— Каква?

— Моите хора ще викат: „Колбер! Да живее Колбер!“, и ще се нахвърлят на затворниците, като че ли за да ги разкъсат на парчета, смятайки бесилката за много леко наказание.

— А, наистина, това е идея! — каза Гурвил. — Пусто опустяло, господин абате, какво въображение имате!

— Господине, аз съм достоен член на рода си — отвърна абатът гордо.

— Хубостник! — измърмори Фуке. И прибави:

— Това е остроумно! Действувайте и не проливайте кръв.

Дълбоко замислени върху предстоящите планове, Гурвил и абатът излязоха заедно.

Суперинтендантът легна на възглавниците: мисълта за утрешните зловещи събития се преплиташе в главата му с любовните мечти.

На другия ден в два часа петдесет хиляди зрители се бяха събрали на площада Грев около двете бесилки, издигнати една срещу друга между кея Грев и кея Пелетие, досами парапета на реката.

Още от сутринта всички парижки глашатаи обикаляха градските квартали, особено пазарите и предградията, като съобщаваха с прегракналите си и неуморими гласове за великото правосъдие, извършено от краля над двама злоупотребители, двама обирници на народа. И тоя народ, за интересите на който се застъпваха така горещо, напускаше дюкяните, тезгяхите и работилниците, за да засвидетелствува малко признателност на Луи XIV, също като гости, страхуващи се да не проявят неучтивост към тоя, който ги е поканил, като не се отзоват на поканата му.