Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Каква?

— Щях да отида при управителя на затвора, който е галантен кавалер и женкар, щях да го съблазня и Щях да отведа нашите двама затворници.

— Надявам се да извърша това сам, макар че не съм хубава жена.

— Съгласен съм, монсеньор, но вие ще се изложите много.

— О! — внезапно извика Фуке, обзет от някакъв младежки порив, от някакъв сладък спомен. — О, аз познавам една жена, която би могла да изиграе точно такава роля пред управителя на Консиержери!

— А аз познавам петдесет, монсеньор, петдесет бъбрици, които ще разгласят навсякъде за вашето великодушие, за вашата преданост към приятелите ви и следователно ще ви погубят рано или късно, като се погубят сами.

— Аз не говоря за тия жени, Пелисон; аз говоря за едно прекрасно и благородно същество, което свързва в себе си чисто женската съобразителност с храбростта и хладнокръвието на мъжете; говоря за една толкова хубава жена, че стените на затвора ще се преклонят пред нея, и толкова умееща да пази тайна, че никой няма да се досети от кого е изпратена.

— Истинско съкровище! — каза Пелисон. — Вие бихте направили безподобен подарък на господин управителя на Консиержери. Дявол да го вземе, монсеньор, може да му отсекат главата, но поне преди смъртта би изпитал такова щастие, на което би завидял всеки смъртен.

— Няма да му отсекат главата — възрази Фуке, — защото ще му дам моите коне, за да избяга, и петстотин хиляди ливри, за да живее прилично в Англия. При това от тая жена, моя приятелка, ще получи само коне и пари. Да вървим при тая жена, Пелисон.

Суперинтендантът протегна ръка към изплетения от коприна и злато шнур, който висеше отстрани в каретата.

Пелисон го спря.

— Монсеньор — каза той, — вие ще изгубите в търсене на тая жена толкова време, колкото и Колумб в търсене на Новия свят. А ние имаме на разположение само два часа; щом управителят си легне, как ще проникнем при него, без да вдигнем голям шум? А когато се разсъмне, как ще скрием постъпките си? Вървете, вървете, монсеньор, вървете сам и не търсете тая hohi нито ангел, нито жена.

— Но ние сме пред вратата й, скъпи Пелисон.

— Пред вратата на ангела?

— Е да!

— Но това е дворецът на госпожа дьо Белиер.

— Шт!

— О, боже мой! — извика Пелисон.

— Имате ли да кажете нещо срещу нея? — попита Фуке.

— Нищо, уви! Именно това ме отчайва. Нищо, абсолютно нищо… Напротив, защо не мога да ви кажа достатъчно лоши неща за нея, за да ви попреча да се качите горе!

Но Фуке беше заповядал вече на кочияша да спре каретата.

— Да ми попречите? — каза Фуке. — Нищо на света не може да ми попречи да поднеса почитанията си на госпожа дю Павси Белиер; при това не се знае дали не ще имаме нужда от нея. Ще дойдете ли с мене?

— Не, монсеньор, ще остана тук.

— Но не искам да ме чакате, Пелисон — възрази Фуке с присъщата му любезност.

— Още едно основание да остана, монсеньор: като, знаете, че ви чакам, вие ще останете по-малко време горе… Но внимавайте! В двора стои карета: значи има някой при нея.

Фуке приближи крак до стъпалото на каретата.

— Още една дума — извика Пелисон. — За бога, идете при тая дама, след като се върнете от Консиержери!

— Е, пет минути, Пелисон — отвърна Фуке и затича по стъпалата на входа.

Пелисон остана навъсен в дъното на каретата.

Фуке се изкачи у маркизата и заповяда да доложат за него; името му предизвика почтително усърдие, което доказваше, че това име беше на почит в дома на маркизата.

— Господин суперинтендантът! — извика маркизата, като се приближаваше силно побледняла към Фуке. — Каква чест! Каква изненада!… Внимавайте, Маргюрит Ванел е при мене! — прошепна му тя.

— Госпожо — отговори Фуке смутен, — аз идвам по бърза работа… Само няколко думи.

И влезе в салона.

Седящата там госпожа Ванел стана от мястото си. По мъртвобледото й лице се четеше ясно бушуващата в душата й завист. Фуке й отправи напразно най-любезен, най-миролюбив поздрав; тя отговори само с убийствен поглед върху него и маркизата. Тоя поглед на разяждана от ревност жена, от който не се изплъзна нищо, прониза сърцата на двамата. Тя направи реверанс на своята приятелка, друг, по-дълбок, на суперинтенданта и се оттегли под предлог, че има да правя много посещения, преди смутената ’маркиза и обезпокоеният Фуке да успеят да я задържат.

Щом остана сам с маркизата, Фуке коленичи мълчаливо пред нея.

— Аз ви чаках — каза маркизата със сладка усмивка.

— О, не! — възрази Фуке. — Ако ме чакахте, вие щяхте да отпратите тая жена.