Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Също като Епикур, приятелю мой, съвсем като Епикур; повтарям, ние сме епикурейци и това е много забавно.

— Да, но страх ме е да не би край нас да изникне секта, нещо като сектата на Епиктет, тоя хяерополиски философ, който наричал хляба лукс, зеленчуците — разточителство, а бистрата вода — пиянство, и който, набит от господаря си, му казал с ръмжене наистина, но без да се сърди другояче: „Обзалагам се с вас, че ми счупихте крака, искате ли?“ И спечелил облога.

— Тоя Епиктет е бил страшен глупак.

— Съгласен съм; но той може да стане отново на мода, като само промени името си и се нарече Колбер.

— Е, това е невъзможно! — възрази Лафонтен. — Вие няма да намерите никога Епиктет в Колбер.

— Имате право, най-много бих намерил в него… Колубер 32 32 Колубер — преиначаване от името Колбер. Колубер (Coluber) на латински значи малка змия, водна змия. — Б. пр. .

— А, бити сте, Конрар; вие се криете зад играта на думи. Господин Арно твърди, че у мене няма логика… но у мене има повече, отколкото у господин Никол.

— Да — отвърна Конрар, — у вас има логика, но вие сте янсенист.

Това заключение беше посрещнато с гръмогласен смях. Постепенно разхождащите се гости бяха привлечени от възклицанията на двамата събеседници около горичката, където се бяха скрили двамата поети. Целият спор беше изслушан с благоговейно внимание и сам Фуке даваше пример на сдържаност, макар че едва се владееше.

Но развръзката на сцената преля чашата и той се изсмя високо, с което даде сигнал за общия смях. Двамата философи бяха обсипани с единодушни комплименти.

Обаче за победител беше обявен Лафонтен заради Дълбоката му ерудиция и необоримата му логика.

А Конрар получи обезщетенията, които се дават на паднал противник; похвалиха го за неговите почтени намерения и за чистата му съвест.

В разгара на общото веселие, в това време, когато дамите укоряваха двамата противници, че не са включили жените в системата на епикурейското благоденствие, в другия край на градината се показа Гурвил; той тръгна право към Фуке, който веднага се отдели от обществото и се приближи до него.

Суперинтендантът запази на лицето си смеха и всички белези на безгрижието; но щом се скри от чуждите погледи, той хвърли маската и запита живо:

— Е, какво, де е Пелисон? Какво направи Пелисон?

— Пелисон се върна от Париж.

— Доведе ли затворниците?

— Не, той не е можал дори да види управителя на затвора.

— Какво, не е ли казал, че идва от моя страна?

— Казал, но управителят заповядал да му отговорят така: „Когато се идва от страна на господин Фуке, трябва да се носи писмо от него“.

— О, ако е въпрос само да му се даде писмо…

— По никой начин — се обади Пелисон, който се показа в края на малката горичка, — по никой начин, монсеньор… Вървете вие сам и говорете лично.

— Да, имате право; аз се оттеглям под предлог, че ще работя. Пелисон, заповядайте да не разпрягат конете. Гурвил, задръжте приятелите ми.

— Последен съвет, монсеньор — каза Гурвил.

— Говорете.

— Идете при управителя само в краен случай; това е смело, но непредпазливо. Простете ми, господин Пелисон, че съм на противоположно мнение с вас… Изпратете най-напред някого за преговори с управителя, монсеньор; управителят е благовъзпитан човек; но не влизайте в лични преговори.

— Ще помисля — каза Фуке. — Впрочем ние имаме цяла нощ на разположение.

— О, не се надявайте много на времето: то лети с ужасна бързина — възрази Пелисон. — Никога не е грешка да се пристигне много рано.

— Сбогом, Гурвил — каза суперинтендантът, — препоръчвам ви гостите си. Елате с мене, Пелисон.

И излезе.

Епикурейците не забелязаха изчезването на своя водач. Цигулките свириха цяла нощ.

Напуснал къщата си за втори път през тоя ден, Фуке се почувствува по-леко и по-спокойно, отколкото можеше да се очаква.

Той се обърна към Пелисон, който се беше сгушил в ъгъла на каретата и обмисляше средства за борба с Колбер.

— Скъпи ми Пелисон — каза Фуке, — много жалко, че не сте жена!

— Напротив, смятам това за голямо щастие, монсеньор — възрази Пелисон. — Ами че аз съм страшно грозен!

— Пелисон! Пелисон! — рече суперинтендантът, като се засмя. — Вие повтаряте прекалено често, че сте грозен, за да не проличи, че това ви измъчва много.

— Наистина много, монсеньор; няма по-нещастен човек от мене; аз бях хубав, но шарката ме обезобрази; лишен съм от едно сигурно средство за прелъстяване; впрочем аз съм ваш пръв служител или почти; занимавам се с вашите интереси и ако сега бях хубава жена, Щях да ви направя огромна услуга.