Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Абатът Фуке, който не знаеше с каква цел брат му беше започнал разговор на тая тема, слушаше с най-голямо внимание и търсеше напразно обяснението по лицата на Гурвил и суперинтенданта.

Пелисон взе думата.

— Значи говори се за господин Колбер, а? — забеляза той.

— Защо не, ако е вярно, както разправят, че кралят го е назначил за свой интендант? — възрази Фуке.

Щом той произнесе тия думи, подчертани умишлено, сред сътрапезниците избухна взрив.

— Скъперник! — каза един.

— Нехранимайко! — обади се втори.

— Лицемер! — извика трети.

Пелисон се спогледа многозначително с Фуке.

— Господа — каза той, — наистина ние се отнасяме жестоко с един човек, когото не познаваме: това не е нито човешко, нито благоразумно; уверен съм, че и господин суперинтендантът е на същото мнение.

— Напълно — отговори Фуке. — Да оставим настрана тлъстите пилета на господин Колбер и да се задоволим по-добре с тия фазани, които господин Вател е гарнирал с трюфели.

Тия думи разпръснаха тъмния облак, който надвисваше над сътрапезниците.

Гурвил въодушеви тъй добре поетите с виното и абатът, съобразителен като човек, нуждаещ се от екютата на другите, въодушеви тъй добре финансистите и военните, че скоро смътната тревога изчезна напълно в шума на общото веселие.

При последното ядене и десерта темата за разговора беше завещанието на кардинала Мазарини. След това Фуке заповяда да занесат купища сладкиши и безкрайно много ликьори в салона до галерията. Той отиде там, като водеше подръка една дама, избрана за кралица на вечерта.

Когато музикантите седнаха да вечерят, започнаха разходките по галерията и градината, под ясното небе, сред нежните ухания на пролетната вечер.

Тогава Пелисон се приближи до суперинтенданта и му каза:

— Вие имате някаква грижа, монсеньор?

— Голяма — отговори министърът. — Нека Гурвил ви разкаже.

Като се обърна, Пелисон видя вървящия по петите му Лафонтен, който искаше да го накара да изслуша едно, съчинено от него, латинско стихотворение за Вател.

Лафонтен скандираше от един час това стихотворение във всички ъгли и сега търсеше достоен слушател за него. Той смяташе да задържи Пелисон, но Пелисон му се изплъзна.

Тогава поетът се обърна към Лоре, който от своя страна току-що беше съчинил едно четиристишие в чест на вечерята и на амфитриона.

Лафонтен поиска напразно да пласира стихотворението си; Лоре искаше да пласира своето четиристишие.

Лафонтен се готвеше да улови Фуке, но се видя принуден да отстъпи пред господин граф дьо Шано, когото министърът улови подръка.

Абатът Фуке разбра, че поетът, разсеян както винаги, щеше да последва двамата събеседници, и се намеси.

Лафонтен се вкопчи веднага за него и му издекламира стихотворението си.

Абатът не разбираше латински, но кимаше с глава в такт с движенията на тялото, с които поетът отмерваше своите дактили и спондеи.

През това време, застанал зад купищата сладкиши, фуке разказваше за събитията на зетя си господин дьо Шано.

— Трябва да изпратим ненужните да гледат бенгалския огън — каза Пелисон на Гурвил. — Тогава ще поприказваме.

— Добре — отговори Гурвил и пошепна няколко думи на Вател.

Домоуправителят отведе веднага към дъното на градината по-голямата част от контетата, дамите и бърборковците; малцината останали мъже продължаваха да се разхождат из галерията, осветявана от триста восъчни свещи, пред очите на любителите на бенгалския огън, които се бяха разпръснали из градината.

Гурвил се приближи до Фуке и му каза:

— Господине, всички сме тук. — Всички ли? — попита Фуке.

— Да, пребройте ги. Министърът се обърна и ги преброи: бяха осем души.

Пелисон и Гурвил се разхождаха, уловени подръка, сякаш приказваха за незначителни неща.

Лоре и двама офицери следваха примера им в обратна посока.

Абатът Фуке се разхождаше сам.

Фуке, който продължаваше да ходи с господин дьо Шано, изглеждаше също погълнат от разговора, със зетя си.

— Господа — каза той, — моля ви да не вдигате глава, като ходите, и да се преструвате, че не ми обръщате внимание. Продължавайте да ходите и ме слушайте. Ние сме сами.

Настъпи дълбока тишина, нарушавана само от далечните викове на веселите гости, които се настаняваха в шумаците, за да виждат по-добре бенгалския огън.

Необикновена гледка представляваха тия групи разхождащи се мъже, които изглеждаха заети само със себе си, а всъщност ловяха жадно думите само на един от тях, който от своя страна изглеждаше, че говори само със съседа си.