Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Вател не поблагодари дори; той вдигна леко рамене и промърмори тая великолепна сентенция:

— Унизително е да получиш благодарност, задето си изпълнил дълга си.

— Той има право — рече Гурвил, като с движение на ръката привлече вниманието на Фуке на друга страна.

Той му показваше една ниска, теглена от два коня кола, на която се клатушкаха две обковани с желязо бесилки, сложени една върху друга и завързани с вериги. Отгоре седеше един полицейски пазач и с навъсен вид поддържаше криво-ляво разискванията на стотина безделници, които душеха предназначението на бесилките и ги придружаваха до кметството.

Фуке потрепера.

— Виждате, решено е — каза Гурвил.

— Но не е свършено — отвърна Фуке.

— О, не се залъгвайте, монсеньор! Ако така са приспали вашето внимание, вашето недоверие, ако работите са стигнали до там, вече нищо не ще можете да поправите.

— Но самият аз не съм утвърдил.

— Господин дьо Лион ще утвърди за вас.

— Тогава отивам в Лувър.

— Няма да отидете.

— Вие ме съветвате на такава подлост! — извика Фуке. — Вие ме съветвате да изоставя приятелите си, да захвърля оръжието, което е в ръцете ми и с което още мога да се боря?

— Не ви съветвам нищо подобно, монсеньор. Можете ли да напуснете суперинтенданството в тоя момент?

— Не.

— Е добре, а ако се явите пред краля и той ви смени веднага?

— Той може да направи това и задочно.

— Да, но ще направи това, без да бъде оскърбен от вас.

— Да, но аз ще изляза подлец; не искам приятелите ми да умрат и те няма да умрат.

— Нима за това е необходимо да отивате в Лувър?

— Гурвил!

— Отваряйте си очите!… Щом се намерите в Лувър, Ще бъдете принуден или да защищавате открито приятелите си, тоест да изложите убежденията си, или да се отречете безвъзвратно от тях.

— Никога няма да направя това!

— Простете ми… Кралят ще ви постави насила пред избор или вие трябва да му предложите да избира.

— Така е.

— Затова не трябва да има сблъскване… Да се върнем в Сен Манде, монсеньор.

— Гурвил, аз няма да мръдна от това място, където трябва да се извърши престъпление и където трябва да се открие моят позор. Повтарям, няма да мръдна, докато не намеря средство да се справя с неприятелите си.

— Монсеньор — възрази Гурвил, — вие бихте ми вдъхнали съжаление, ако не знаех, че сте един от най-силните умове на тоя свят. Вие притежавате сто и петдесет милиона, вие заемате еднакво положение с краля и сте сто и петдесет пъти по-силен от него благодарение на богатството си. Господин Колбер нема дори достатъчно ум да убеди краля да приеме завещанието на Мазарини. Впрочем когато един човек е най-богатият в кралството и не се страхува да похарчи парите, той е сиромах, ако не постигне това, което иска… И така, повтарям: да се върнем в Сен Манде.

— За да се посъветваме с Пелисон ли?

— Не, монсеньор, за да преброим парите ви.

— Да, да! — извика Фуке с пламнал поглед. — Да вървим в Сен Манде!

Той се качи отново в каретата си заедно с Гурвил. По пътя, в края на предградието Сент Антоан, те срещнаха малката карета на Вател, който спокойно караше виното си жоани.

Препускащите черни коне изплашиха на минаване плахия кон на домоуправителя. Вател си подаде главата от каретата и извика уплашено:

— Хей, пазете бутилките ми!

Петдесет души очакваха суперинтенданта. Той не отдели нито минута за тоалета си и от стълбището отиде в първия салон. Там се бяха събрали приятелите му и приказваха. Икономът се готвеше да поднесе вечерята; абатът Фуке чакаше с най-голямо нетърпение завръщането на брат си и през отсъствието му се мъчеше да играе ролята на домакин.

Пристигането на суперинтенданта беше посрещнато с радостен шепот: с приветливостта, веселостта и щедростта си Фуке беше спечелил сърцата на своите поети, артисти и делови хора. Лицето му, по което малкият му двор беше свикнал да чете всички движения на душата му, за да се държи съобразно с това, лицето му, което не се помрачаваше никога от мисли за работата, беше тая вечер по-бледо от друг път, а тая бледина не се изплъзна от приятелските очи. Фуке зае председателското място на масата, като оживяваше вечерята с веселието си.

Той разказа на Лафонтен за експедицията на Вател, а на Пелисон историята за Мвивил и слабото пиле така, че цялата маса ги чу.

Разказите му предизвикаха буря от смях и шеги, която утихна едва когато Пелисон, печален и загрижен, махна с ръка.