Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Бихме се като лъвове.

— По-точно като страхливци.

— Господине!

— Сто бойци с шпага в ръка се равняват на десет хиляди войници, нападнати ненадейно. Де е Меевил, тоя самохвалко, тоя хвалипръцко, който трябваше да победи или да умре?

— Е, господине, той удържа думата си. Умря.

— Умря ли? Кой го уби?

— Един демон в човешки образ, един великан с десет огнени мечове в ръцете, един бесен човек, който за една минута угаси огъня, потуши бунта и изкара сто мускетари изпод земята на площада Грев.

Фуке вдигна покритото си с пот чело.

— О, Лиодо и д’Еймери! — промърмори той. — Мъртви, мъртви, мъртви! А аз съм обезчестен!

Абатът се обърна, видя брат си смазан, мъртвоблед и каза:

— Хайде, хайде, това е удар на съдбата, господине! Не трябва толкова да се тюхкаме. Щом не стана така, както искахме, значи бог…

— Млъкнете, абате, млъкнете! — завика Фуке. — Вашите оправдания са богохулство… Заповядайте по-добре на тоя човек да се качи горе и да разкаже подробностите на това ужасно събитие.

— Но, брате мой….

— Подчинете се, господине!

Абатът направи знак на конника и след половин минута по стълбата се чуха стъпките му.

В същото време зад Фуке се показа Гурвил, като ангел пазител на суперинтенданта; сложил пръст на устните си, той се мъчеше да го задържи от прекалено бурна проява на отчаянието.

Министърът си възвърна спокойствието, доколкото позволяваха човешките сили на едно сърце, полуразбито от скръб.

Даиикан влезе в стаята.

— Докладвайте — му каза Гурвил.

— Господине — започна пратеникът, — ние получихме заповед да отвлечем осъдените и да викаме при това: „Да живее Колбер!“

— За да бъдат изгорени живи, нали, абате? — прекъсна го Гурвил.

— Да, да, такава беше заповедта, дадена от Мемвил, който знаеше какво трябва да прави. Но Мемвил е убит.

Тая новина по-скоро успокои, отколкото опечали Гурвил.

— За да бъдат изгорени живи? — повтори пратеникът, сякаш се съмняваше във възможността на такава заповед, макар че сам участвуваше в изпълнението и.

— Но, разбира се, за да бъдат изгорени живи! — отсече абатът грубо.

— Така, така, господине — каза пратеникът, като се мъчеше да отгатне по лицата на двамата си събеседници в какъв дух да разказва.

— Сега разказвайте — рече Гурвил.

— Осъдените — продължи Даникан — бяха заведени на площада Грев и разяреният народ искаше да бъдат изгорени, а не обесени.

— Народът си има причини за това — възрази абатът. — Продължавайте.

— Но в момента, когато войниците бяха разбити, в момента, когато огънят обхващаше една от къщите на площада, предназначена за клада на осъдените, един бесен човек, тоя демон, тоя великан, за когото ви говорех и който излезе собственик на тая къща, с помощта на придружаващия го млад човек изхвърли подпалвачите от прозореца, повика на помощ мускетарите в тълпата, скочи сам от прозореца на площада и заработи тъй отчаяно с шпагата, че стрелците взеха надмощие, възвърнаха си осъдените и Менвил падна убит. След това осъдените бяха екзекутирани за три минути.

Въпреки самообладанието си Фуке не можа да се въздържи и изстена глухо.

— А как се казва тоя човек, собственикът на къщата? — попита абатът.

— Не мога да ви кажа това, защото не го видях; моят пост беше в градината и аз не мръднах от него; дойдоха при мене и ми разказаха за станалото. Аз имах заповед, щом работата се свърши, да дойда да ви съобщя веднага как се е свършила. Съгласно заповедта препуснах в галоп и дойдох.

— Много добре, господине, нямаме повече нужда от вас — каза абатът, който се чувствуваше все по-неудобно, колкото се приближаваше моментът, когато трябваше да остане насаме с брат си.

— Платиха ли ви? — попита Гурвил.

— Само една част, господине — отговори Даникан.

— Ето ви двадесет пистола. Вървете, господине, и се старайте да защищавате винаги като тоя път истинските интереси на краля.

— Слушам, господине — рече пратеникът, като се поклони и мушна парите в джоба си.

След което напусна стаята.

Щом той излезе, Фуке, който дотогава стоеше неподвижен, пристъпи бързо и се намери между абата и Гурвил.

Двамата отвориха едновременно уста, за да говорят.

— Не, не се оправдавайте и не хвърляйте вината върху когото и да е! — извика Фуке. — Ако аз бях истински приятел на Лиодо и д’Еймери, нямаше да доверя на никого грижата за освобождаването им. Аз съм единственият виновник, само аз трябва да понасям укорите и гризенията на съвестта. Оставете ме, абате.