Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Краката на д’Артанян изминаха това разстояние за някакъв си четвърт час.

Целият двор на новия любимец беше пълен с войници и полицаи, дошли да му поднесат поздравленията или извиненията си, според това, дали ще ли хвали, или ще ми се кара. Ласкателството у хората с ниско положение е също такъв инстинкт, както слухът и обонянието у дивите животни. Тия хора, както и началникът им, разбираха отлично, че ще доставят удоволствие на господин Колбер, като му дадат отчет как е фигурирало името му през време на схватката.

Д’Артанян се показа точно в момента, когато началникът на конвоя докладваше на Колбер. Мускетарят застана близо до вратата, зад войниците.

Като отведе Колбер настрана въпреки съпротивата му и набърчването на гъстите му вежди, офицерът говореше:

— Господине, ако вие желаехте наистина народът да извърши сам съд над двамата предатели, трябваше да ни предупредите. При цялото си желание да ви угодим и да не действуваме в разрез с вашите планове, господине, ние не можехме да отстъпим от дадената ни заповед.

— Глупак с глупак! — извика Колбер разярен, тръскайки като грива черната си гъста коса. — Какво ми дрънкате? Значи, според вас, аз съм искал да вдигна бунт? Пиян ли сте, или сте луд?

— Но, господине, викаха: „Да живее Колбер“ възрази началникът на конвоя, силно смутен.

— Шепа заговорници…

— Не, не, целият народ!

— О, наистина ли народът викаше това? — запита Колбер с разведрено лице. — Сигурен ли сте в това, което казвате, господине?

— Виковете бяха толкова силни, че и глухите биха ги чули.

— И наистина викаше народът, истинският народ?

— Разбира се, господине. Точно тоя народ ни и би.

— О, много добре! — рече Колбер, изцяло погълнат от мислите си. — Значи вие предполагате, че гневно народът е искал да изгори осъдените, а?

— О, да, господине.

— Това е друга работа… И вие се съпротивлявахте добре?

— Загубихме трима души, господине.

— Но, надявам се, не сте убили никого, нали?

— Господине, на мястото останаха няколко бунтовници и между тях един, който не беше обикновен човек.

— Кой?

— Някой си Менвил, когото отдавна полицията следи.

— Менвил! — извика Колбер. — Тоя ли, който на улица дьо ла Юшет убил един човек, искащ тлъсто пиле?

— Да, господине, същият.

— И тоя Менвил е викал също така: „Да живее Колбер!“?

— По-силно от другите; като бесен.

Челото на Колбер се помрачи и набръчка отново. Честолюбивото сияние, което осветяваше лицето му, угасна като блясъка на светулките, смачкани в тревата.

— Тогава какво ми разправяте, че починът е идвал от народа? — разочаровано рече интендантът. — Менвил беше мой неприятел и знаеше отлично, че рано или късно ще го обеся. Той беше човек на абата Фуке… Цялата тая работа е скроена от Фуке; особено ако се вземе под внимание, че осъдените бяха негови приятели от детинство.

„Вярно е — помисли си д’Артанян. — Сега всичко ми е ясно. И все пак господин Фуке, каквото и да говорят за него, е благороден човек.“

— Й сигурен ли сте, че тоя Менвил е убит? — запита Колбер офицера.

Тук д’Артанян реши, че сега е моментът да се намеси в разговора, и излезе напред.

— Да, убит е, господине — каза той.

— Ах, вие ли сте, господине? — рече Колбер.

— Лично — отвърна мускетарят безцеремонно. — Струва ми се, че в лицето на Мениил виждахте неприятел, нали?

— Не аз, господине, а кралят — възрази Колбер. „Говедо с говедо! — помисли си д’Артанян. — Седнал си комедии да ми играеш!“

— Е, добре — продължи той, — аз съм много щастлив, че можах да направя такава добра услуга на краля. Ще се наемете ли да кажете това на негово величество, господин интенданте?

— Моля ви, господине, да определите по-точно каква поръчка ми давате и какво трябва да кажа на краля? — отговори Колбер с кисел тон, в който прозвуча враждебност.

— Аз не ви давам никаква поръчка — възрази д’Артанян с невъзмутимо спокойствие, присъщо на подигравачите. — Само мислех, че не ще ви затрудни да съобщите на негово величество, че именно аз, намирайки се случайно на площада Грев, се разправих с господин Менвил и въдворих там реда.

Колбер отвори широко очи и погледна въпросително началника на конвоя.

— Да, вярно е това — потвърди началникът. — Тоя господин беше нашият спасител.

— Защо не казахте веднага, господине, че сте дошли да ми съобщите това? — каза Колбер раздразнено. — Всичко би се обяснило и за вас щеше да бъде по-добре.

— Вие грешите, господин интенданте, аз съвсем не дойдох да ви съобщя това.