Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Д’Артанян погледна небесната синева, почувствува соления дъх на вятъра и си каза:

„При първия прилив ще отплувам, дори и с орехова черупка“.

В Кроазик, както и в Пириак, мускетарят забеляза грамадни купища камъни, наредени на равния песъчлив бряг. Тия гигантски стени, разрушавани при всеки Прилив поради превоза на камъните за Бел Ил, бяха доказателство за онова, което той заподозря в Пириак.

Стена ли възстановяваше господин Фуке? Нови укрепления ли издигаше? За да се узнае това, трябваше да се види всичко.

Д’Артанян отведе Фюре в конюшнята, навечеря се, легна си, а на другия ден на разсъмване се разхождаше вече по пристанището, или по-точно по облите камъчета.

Кроазик има пристанище, голямо петдесет стъпки, а наблюдателницата му — приличаше на грамадна висока торта, поставена в чиния.

Чинията е равният песъчлив бряг. Възвишението от натрупана и укрепена с камъни пръст образува конус и тоя конус е тортата и наблюдателницата същевременно.

Това е така днес; така е било и преди сто и осемдесет години; само че тогава тортата не е била толкова дебела и около нея навярно не е имало ограда от летви, направена по-късно от управниците на тая бедна и благочестива паланка като украшение и едновременно като перила по спираловидните пътечки, които водят до малката тераса на пресечения конус.

На песъчливия бряг няколко рибари приказваха за сардини и скариди.

Господин Анян се приближи до тях с весел вид и усмивка на устните.

— Днес ще ходим ли на риболов? — попита той.

— Да, господине — отговори единият от рибарите, — чакаме прилива.

— А де ловите риба, приятели мои?

— Край бреговете, господине.

— А кои брегове са добри?

— А, зависи от случая; например близо до островите.

— Но до островите е далеч?

— Не много. Четири левги.

— Четири левги! Това е цяло пътешествие! Рибарят се изсмя в лицето му.

— Слушайте — наивно забеляза господин Анян, — от четири левги вече не се вижда брегът, нали?

— Ами… не винаги.

— Е… далече е… дори прекалено далече; иначе бих ви помолил да ме вземете със себе си и да ми покажете това, което не съм виждал никога.

— Какво именно?

— Жива морска риба.

— Господинът от провинцията ли е? — запита един рибар.

— Да, от Париж.

Бретонецът вдигна рамене и прибави:

— Виждали ли сте господин Фуке в Париж?

— Често — отговори д’Артанян.

— Често? — повториха рибарите, като образуваха кръг около парижанина. — Познавате ли го?

— Малко. Той е близък приятел на господаря ми.

— Аха! — рекоха рибарите.

И — прибави д’Артанян — аз видях замъците му в Сен Манде, във Во, както и двореца му в Париж.

— Хубави ли са?

— Великолепни!

— Е, но не са тъй хубави като замъка му в Бел Ил — забеляза един рибар.

— Охо! — извика господин Анян и така презрително се разсмя, че всички присъствуващи се разсърдиха.

— Ясно си личи, че не сте виждали Бел Ил — забеляза най-любопитният рибар. — Знаете ли, че имението му заема шест левги и че там има такива дървета, каквито не могат да се видят и в Нант?

— Дървета в морето? — извика д’Артанян. — Бих желал да видя това.

— Това не е мъчно, ние ловим риба край остров Хьодик; елате с нас. Оттам ще видите като рай тъмните белилски дървета; ще видите бялото очертание на замъка, което като острие разсича морския хоризонт.

— О, това трябва да е прекрасно! — забеляза д’Артанян. — Но знаете ли, че в замъка на господин Фуке, във Во, има сто кули?

Бретонецът вдигна глава с безкрайно възхищение, но сякаш още не беше убеден.

— Сто кули! — каза той. — Няма значение, Бел Ил е по-хубав. Искате ли да видите Бел Ил?

— А това възможно ли е? — попита господин Анян.

— Да, с позволението на управителя.

— Но аз не познавам тоя управител.

— Щом познавате господин Фуке, ще кажете името си.

— Ах, приятели мои, но аз не съм благородник!

— Всички могат да отидат там — продължи рибарят, — стига само да не желаят зло на Бел Ил или на сеньора му.

Лека тръпка полази по тялото на мускетаря. „Вярно е“ — помисли си той и прибави високо:

— Ако бях сигурен, че няма да хвана морска болест…

— Там ли? — рече рибарят, като показа гордо хубавата си тумбеста лодка.

— Е, вие ме склонихте! — извика господин Анян. — Ще ида да видя Бел Ил; само че няма да ме пуснат.

— Нас ни пускат.

— Вас? Защо?

— Ами… за да продаваме риба на корсарските кораби.

— О!… Корсарски кораби! Какво говорите?

— Казвам, че господин Фуке построи два корсарски кораба, за да преследва холандците или англичаните, и че ние продаваме риба на екипажите на тия малки кораби.