Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Жалузите бяха спуснати, но прохладата все пак проникваше в къщите под решетките им, които хвърляха широки черни сенки по стените.

Внезапно, като завиха в една улица, д’Артанян и Портос чуха пеене. Празнично облечена тълпа се появи през тамянения дим, който се издигаше на синкави кълбета към небето; цели облаци от розови листенца хвърчеха до прозорците на първите етажи.

Над потока от глави се виждаха кръстове и хоругви, свещени религиозни символи.

А под кръстовете и хоругвите, сякаш защитени от тях, вървяха млади момичета с бели рокли и венци от синчец на главата.

От двете страни на улицата, затваряйки шествието, пристъпваха войниците от гарнизона с букети в дулата на пушките си и по остриетата на копията си.

Това беше черковна процесия.

Докато д’Артанян и Портос гледаха почтително, като скриваха нетърпението си, приближи се един Великолепен балдахин. Пред него вървяха сто йезуити и сто доминиканци, а отзад — два архидякони, ковчежник, изповедник и дванадесет каноници.

Един псалт с гръмовит глас — сигурно за гласа си подбран от всички псалтове във Франция, както тамбурмажорите на императорската гвардия се избираха от всички великани на империята, — един псалт, последван от четирима псалтове, които, изглежда, бяха там само за да му пригласят, пееше високо, като тресеше стъклата на прозорците.

Под балдахина се очертаваше бледо благородно лице с черни очи, черна коса, в която блестяха сребърни косми, с тънка, строго стисната уста и тясна, издадена напред брадичка. Тая глава беше увенчана с епископска митра, която придаваше на бледото лице не само величествен вид, но и израз на аскетизъм.

— Арамис! — неволно извика мускетарят, когато това гордо лице мина пред него.

Прелатът потрепера; сякаш тоя глас прозвуча за него, както гласът на спасителя за възкръсналия мъртвец.

Той вдигна големите си черни очи с дълги мигли и без колебание погледна там, откъдето беше долетяло възклицанието.

И веднага видя близо до себе си Портос и д’Артанян.

Благодарение на своята прозорливост д’Артанян също видя всичко, нищо не изпусна. Образът на прелата се запечата завинаги в паметта му.

Едно нещо порази особено д’Артанян.

Когато го забеляза, Арамис се изчерви; после веднага скри под клепачите си огъня на властния поглед и почти неуловимата приятелска нежност.

Беше очевидно, че Арамис се запита мислено:

„Защо д’Артанян е тук с Портос и защо е дошъл във Ван?“

Арамис разбра всичко, което ставаше в ума на д’Артанян, когато пренесе отново погледа си върху него и видя, че той не наведе очи.

Той познаваше тънкостта на ума и досетливостта на приятеля си; той се страхуваше да не би да издаде тайната на червенината и учудването си. Това беше същият Арамис, който вечно криеше някоя тайна.

И така, за да свърши с тоя изпитателен поглед, който трябваше да се наведе на всяка цена, както на всяка цена генералът сподавя огъня на пречеща му батарея, Арамис протегна хубавата си бяла ръка, украсена с аметистов епископски пръстен, разсече въздуха със знака на кръста и благослови двамата си приятели.

Може би разсеяният мечтател д’Артанян, по начало безверник, не би се навел под тая свята благословия; но Портос видя разсеяността му, сложи приятелски ръка върху гърба на другаря си и го притисна към земята.

Д’Артанян се огъна: за малко щеше да падне по очи.

През това време Арамис отмина.

Подобно на Антей д’Артанян само се допря до земята и се обърна към Портос, готов да се скара.

Но не можеше да има никакво съмнение в намерението на добрия Херкулес: ръководеше го само чувство на религиозно благочестие.

Впрочем думите на Портос не скриваха мисълта му, а, напротив, винаги я допълваха.

— Много е мило от негова страна, че ни благослови само нас двамата — каза той. — Положително той е свят и достоен човек.

По-малко убеден от Портос, д’Артанян не отговори.

— Вижте, мили приятелю — продължи Портос, — той ни забеляза и сега не върви като преди малко, а бърза. Виждате ли как шествието удвои скоростта си? Тоя мил Арамис бърза да ни види и да ни прегърне.

— Наистина — отвърна д’Артанян високо. И съвсем ниско прибави:

— Все пак тая лисица ме забеляза и сега ще има време да се приготви да ме приеме.

Но процесията отмина; пътят се освободи. Д’Артанян и Портос тръгнаха право към епископския дворец, заобиколен от многобройна тълпа, която искаше да види връщането на прелата.

Д’Артанян забеляза, че тая тълпа се състоеше главно от граждани и военни.