Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Браво! — рече д’Артанян. — Сега имам още по-голямо желание да видя тоя мил Арамис.

И пришпори коня си, който се понесе още по-бързо.

— Пусто и върло! — извика Портос. — Ако препускаме така, ще стигнем на мястото за един час, а не за два.

— А колко трябва да изминем, Портос?

— Четири левги и половина.

— Значи трябва да се язди бързо.

— Мили приятелю, аз бих могъл да ви преведа през канала; но по дяволите да вървят гребците или впрегатните коне! Първите са като костенурки, а вторите са като охлюви. И когато можете да имате един добър яздитен кон, той е за предпочитане пред гребците или всяко друго превозно средство.

— Имате право, особено вие, Портос, който сте винаги великолепен на кон.

— Тежичък съм, приятелю мой; наскоро се претеглих.

— И колко тежите?

— Триста! — отговори Портос гордо.

— Браво!

— Така че, разбирате, трябва да ми избират коне с прав и широк гръб; иначе те падат след около два часа.

— Да, великански коне, нали?

— Вие сте много добър, приятелю мой — отвърна инженерът с ласкава величественост.

— Действително, приятелю мой — забеляза д’Артанян, — струва ми се, че конят ви се изпоти вече.

— Ами топло е! Аха, виждате ли сега Ван!

— Да, много добре; както изглежда, той е много хубав град, а?

— Очарователен, поне според думите на Арамис; аз го намирам черен; но изглежда, че това е хубаво — художниците харесват черното. Яд ме е сега.

— Защо, Портос?

— Защото тъкмо бях заповядал да боядисат в бяло замъка ми Пиерфон, който беше посивял от старост.

— Хм! — рече д’Артанян. — Действително белият цвят е по-весел.

— Да, но не е тъй величествен, както ми каза Арамис. За щастие има търговци на черна боя: ще заповядам да пребоядисат Пиерфон в черно, туйто. Разбирате ли, приятелю мой, ако сивият цвят е хубав, черният трябва да бъде великолепен.

— Ех, това ми се струва логично! — каза д’Артанян.

— А вие никога ли не сте ходили във Ван?

— Никога.

— Тогава не познавате града, а?

— Не.

— Е, добре, гледайте — каза Портос, като се надигна на стремената си, от което конят му се огъна, — виждате ли там долу островърхия покрив, залят от слънцето?

— Разбира се, че го виждам.

— Това е катедралата.

— Как се казва?

— Сен Пиер. Сега гледайте: виждате ли в предградието вляво друг кръст?

— Чудесно го виждам.

— Това е Сен Патерн, любимата енорийска черква на Арамис.

— А!

— Да, да. Знаете ли, според преданията, Сен Патерн е бил първият вански епископ. Наистина Арамис твърди, че не е така. Но той е толкова учен, че може би това е само паро… пара…

— Парадокс — подсказа д’Артанян.

— Точно това. Благодаря, езикът нещо не ме слуша. Много е топло!

— Приятелю мой — рече д’Артанян, — моля ви се, продължавайте вашите интересни обяснения. Коя е тая голяма бяла сграда с много прозорци?

— А, това е колегията на йезуитите. Бога ми, как налучка! Виждате ли край колегията една голяма къща с камбанарийки, с кулички и в хубав готически стил, както казва това говедо Жетар?

— Да, виждам я. Е какво?

— Там живее Арамис.

— Как, не живее ли в епископството?

— Не; епископската къща е развалина. Впрочем тя е в града, а Арамис предпочита предградието. Ето защо, ви казвам, той обича Сен Патерн, защото Сен Патерн е в предградието. После в това предградие има Дори площадки за игра на май, на топка и доминикански манастир. Ей там, тоя с хубавата камбанария чак До небето.

— Много добре.

— После, виждате ли, предградието е като отделен град; то си има свои стени, кули, ровове; дори кеят стига до него и корабите спират на кея. Ако нашият малък корсарски кораб не газеше осем стъпки във водата, ние можехме да пристигнем с опънати платна чак до прозорците на Арамис.

— Портос, Портос, приятелю мой — извика д’Артанян, — вие сте кладенец на знанието, извор на остроумни и дълбоки размисли. Портос, вие не ме изненадвате вече, вие ме смайвате.

— Ето че пристигнахме — каза Портос, като обърна разговора с обикновената си скромност.

„И беше време — помисли си д’Артанян, — защото конят на Арамис се топи като леден кон.“

Почти в същия миг те влязоха в предградието; но щом извървяха стотина крачки, видяха с учудване, че улиците са покрити със зеленина и цветя.

По старите градски стени на Ван висяха най-старите и най-чудните френски килими.

От железните балкони се спускаха бели драперии, осеяни с букети.

Улиците бяха пусти; чувствуваше се, че цялото население се беше събрало на едно място.