Александър Дюма - Колието на кралицата

— Наистина ли жената, която палачът дамгоса, беше госпожа Дьо ла Мот? Вярвате ли, Максимилиан?

— Така казват, но не вярвам… — отвърна по-едрият от двамата събеседници.

— Значи сте на мнение, че не е тя? — добави другият, дребен човек с грубо лице, кръгли и бляскави като на нощна птица очи, къса и мазна коса. — Не, жената, която дамгосаха, не беше госпожа Дьо ла Мот, нали? Помагачите на тираните пощадиха съучастницата си. За да избавят Мария-Антоанета от обвинение, те са намерили някоя си госпожица Олива, която признала, че е проститутка. Може да са намерили и някоя мнима госпожа Дьо ла Мот, която е признала, че е фалшификаторка. Ще ми кажете, че все пак я дамгосаха… Пфу, комедия, за която са платили на палача, платили са и на жертвата! Само че така излиза по-скъпо.

Другарят на този човек слушаше и поклащаше глава. Той се усмихваше, без да отговори.

— Какво ще ми отговорите? — каза дребният грозен човечец. — Не сте ли съгласен с мен?

— Прекалено е да приемеш да дамгосат гърдата ти — отвърна другият. — Комедията, за която говорите, не ми изглежда доказана. Вие сте по-голям лекар от мен и сигурно сте усетили изгорялата плът. Което, признавам, е неприятен спомен.

— Въпрос на пари, ви казвам. Плащат на една осъдена, която ще бъде дамгосана за нещо съвсем друго, плащат й да каже няколко надути думи, а после завързват устата й, когато е готова да се отрече…

— Хайде де — каза безразлично тоя, когото нарекоха Максимилиан, — не бих тръгнал по стъпките ви, почвата не е твърде здрава.

— Хм — промърмори другият. — Значи ще направите като останалите наивници — ще кажете, че сте видели да дамгосват госпожа Дьо ла Мот. Това са ваши фантазии. А преди малко не се изразихте така, защото решително ми казахте: „Не вярвам дамгосаната да е госпожа Дьо ла Мот.“

— Не, продължавам да не вярвам — отвърна с усмивка младият човек, — ала не е и от ония осъдени, за които споменахте.

— Тогава коя е особата, която дамгосаха вместо госпожа Дьо ла Мот?

— Кралицата! — отговори рязко младият човек на злокобния си другар и подчерта с неопределена усмивка думите си.

Другият се стъписа, засмя се гръмогласно, поздрави го за шегата, после се огледа и рече:

— Сбогом, Робеспиер.

— Сбогом, Марат — отговори другият.

Двамата се разделиха.

В деня на екзекуцията, по обед, кралят излезе от кабинета си във Версай. Чуха го да се сбогува с господин Дьо Прованс със следните грубо произнесени думи:

— Господине, днес ще присъствам на венчавка. Тъй че не ми говорете за семейство и особено за лошо семейство, умолявам ви, ще бъде лошо предзнаменование за новобрачните, които обичам и ще закрилям.

Граф Дьо Прованс сбърчи вежди, усмихна се, поклони се дълбоко на брат си и се прибра в покоите си.

Кралят продължи пътя си сред придворните, пръснати из галериите, и се усмихна на едни, изгледа гордо други според поведението им в делото, по което върховният съд бе издал присъда. Така стигна до квадратния салон, в който се намираше кралицата, нагиздена, в обкръжението на придворните си дами и благородници.

Мария-Антоанета, бледа под ружа, слушаше с престорено внимание любезните въпроси, които госпожа Дьо Ламбал и господин Дьо Калон отправяха за здравето й. Заедно с това често поглеждаше крадешком към вратата като човек, който гори от нетърпение, и извръщаше глава, сякаш трепереше да види някого.

— Кралят! — извика портиерът.

Сред вълна от бродерии, дантели и светлина тя видя да влиза Луи XVI, който от прага на салона погледна първо нея. Мария-Антоанета стана и направи три крачки към краля, който целуна учтиво ръката й.

— Днес сте красива, чудно красива, госпожо! — възкликна той.

Тя се усмихна тъжно и още веднъж потърси с празен поглед сред множеството неизвестното, което, както казахме, диреше.

— Не са ли тук нашите младоженци? — попита кралят. — Ще удари обед, струва ми се.

— Сир — отговори кралицата с такова голямо усилие, че ружът по бузите й се напука и на места падна, — пристигна само господин Дьо Шарни. Той чака в галерията Ваше величество да му нареди да влезе.

— Шарни! — възкликна кралят, без да забелязва многозначителното мълчание, настъпило след думите на кралицата. — Шарни е тук? Нека дойде, нека дойде!

Няколко благородници се отделиха, за да посрещнат господин Дьо Шарни. Кралицата притисна нервно ръце до сърцето си и седна отново, обърната гърбом към вратата.

— Наистина е обед — повтори кралят, — а младоженката трябваше да бъде тук.