Александър Дюма - Колието на кралицата

Тя се обърна. Палачът държеше в ръката си камшик. Като го видя, Жана забрави речта си, омразата, желанието да завладее множеството. Сега тя виждаше само позора, страхуваше се само от болката.

— Милост, милост! — извика сърцераздирателно тя.

Гръмогласно дюдюкане заглуши молбата й. Зави й се свят. Жана се вкопчи в коленете на палача и успя да улови ръката му. Ала той вдигна другата си ръка и шибна леко раменете на графинята.

Нещо нечувано, тази жена, която физическата болка щеше да повали, да усмири, да укроти може би, се изправи, като видя, че я щадят. Тя се нахвърли върху помощника и се опита да го събори, за да го изхвърли от ешафода на площада. Но изведнъж се стъписа. Мъжът държеше нажежено желязо, което току-що бе измъкнал от горящия мангал. Вече вдигаше желязото и разяждащата горещина, която лъхаше от него, накара Жана да отскочи с див рев назад.

— Дамгосана! — извика тя. — Дамгосана!

Народът отвърна на вика й с ужасен крясък.

— Да, да! — ревнаха три хиляди гърла.

— Помощ! Помощ! — завика обезумяла Жана, опитвайки се да скъса въжетата, с които току-що бяха вързали ръцете й.

В същото време палачът разкъсваше роклята на графинята, след като не можа да я разгърне. Докато махаше с трепереща ръка превърнатата на парцали тъкан, той се опитваше да вземе горещото желязо, което подаваше помощникът му.

Но Жана се нахвърляше върху него, караше го непрекъснато да отстъпва, защото той не смееше да я докосне. Неспособен да вземе зловещия уред, палачът започна да се ослушва дали от редовете на тълпата няма да се надигне някакво проклятие срещу него. Самолюбието му надделяваше.

— Свършвайте! — кресна някой от първата редица на тълпата.

Властен глас, който палачът несъмнено позна, защото повали с енергично усилие Жана, преви я на две и с лявата си ръка наведе главата й. Тя се изправи, по-гореща от желязото, с което я заплашваха, и с глас, който надви цялата олелия на площада, всички проклятия на несръчните палачи, се провикна:

— Страхливи французи! Не ме защитавате! Оставяте да ме измъчват!

— Млъкнете! — извика секретарят на съда.

— Млъкнете! — кресна приставът.

— Да мълча! А, добре — отвърна Жана, — но какво ще правят с мен? Да, аз търпя този позор, сама съм си виновна.

— Ах, ах, ах! — извика тълпата, разбрала погрешно смисъла, на признанието.

— Млъкнете! — повтори секретарят.

— Да, сама съм си виновна — повтори Жана и продължи да се извива, — защото, ако исках да говоря…

— Млъкнете! — креснаха почервенели секретарят на съда, съдебният пристав и палачите.

— Ако бях поискала да кажа всичко, което зная за кралицата, щяха да ме обесят, а не да ме позорят.

Тя не можа да каже нищо повече, защото приставът се втурна към ешафода, последван от полицейски агенти, които завързаха устата на клетницата и я предадоха, цялата разтреперана, изтерзана, с подуто, мъртвешки бледо окървавено лице, на двамата палачи. Единият отново преви жертвата си и същевременно сграбчи желязото, което помощникът успя да му подаде.

Като змия Жана се възползва от недостатъчната сила на ръката, която я стискаше за врата. Тя скочи за последен път и като се обърна с неистова радост, предложи гърдите си на палача, гледайки го предизвикателно. Смъртоносното сечиво, което се спущаше към рамото й, я удари по дясната гръд, запечата димящата си бразда, впи се в живата плът и изтръгна от жертвата си въпреки превръзката на устата такъв вой, какъвто нямаше да може да издаде ничий човешки глас.

Жана се строполи от болката, от срама. Беше победена. От устните не можеше да излезе вече никакъв звук, крайниците й вече не трепереха. Този път тя наистина бе припаднала. Палачът я понесе, превита на рамото си, и се спусна с нея с неуверена стъпка по позорната стълба.

А народът, също занемял, било защото одобряваше, било защото беше ужасен, се изниза през четирите изхода на площада чак след като видя, че вратите на Консиержери се затварят подир Жана, след като видя как разглобяват ешафода бавно, парче по парче, след като се увери, че ужасната драма, която върховният съд му бе представил, няма епилог.

Полицейските агенти следяха до последно движенията на присъстващите. Първите им разпореждания бяха произнесени толкова ясно, че щеше да бъде лудост да се направи някакво възражение на убедителността им, подкрепена с тояги и белезници. Възражението, ако имаше такова, беше спокойно и вътрешно.

Лека-полека площадът придоби отново обичайния си спокоен вид. Само в края на моста, когато цялото гъмжило се разпръсна, двама души, млади и безразсъдни, които се оттегляха като другите, водеха следния разговор: