Александър Дюма - Колието на кралицата

— Четете, продължете да четете присъдата, господин секретар, иначе никога няма да можем да се справим с тази побесняла жена.

— Никога няма да позволя да се чете присъда, която ме осъжда на позор — извика Жана, като се бореше със свръхчовешки сили.

Тя съпроводи заканата си с действие и заглуши гласа на секретаря с такива пронизителни ревове и крясъци, че не чу нито дума от това, което той четеше. След като завърши четенето, секретарят сгъна книжата и ги прибра в джоба си.

Жана помисли, че е свършил, млъкна и се опита да възвърне силите си, за да продължи да се съпротивява. Тя замени писъците с по-яростен и зловещ смях.

— А присъдата — продължи спокойно като край на банален израз секретарят — ще бъде изпълнена на площада за екзекуции, в двора на Съдебната палата!

— Публично! — изрева нещастницата. — О!

— Господине, предавам ви тази жена — довърши секретарят на съда, като се обърна към човека с кожената престилка.

— Но кой е този човек? — попита Жана в изблик на ужас и ярост.

— Палачът! — отговори секретарят, поклони се и оправи маншетите си.

Едва секретарят довърши тази дума, когато двамата екзекутори хванаха Жана и я помъкнаха към галерията, която тя бе забелязала. Отказваме се да опишем как се съпротивяваше. Тази жена, която в обикновения живот припадаше от една драскотина, търпя повече от един час изстъпленията и ударите на двамата екзекутори. Влачиха я чак до външната врата, като нито за миг не престана да надава най-ужасни крясъци.

Оттатък портичката, където насъбралите се войници възпираха тълпата, се показа внезапно малкият двор, наричан Двор на правосъдието. Откакто бяха започнали приготовленията и издигането ешафода, любопитството бе привлякло там две-три хиляди зрители. На дървена площадка, издигаща се на около осем стъпки, се извисяваше черен стълб с железни халки, а над него — табелка, която секретарят на съда, несъмнено по нареждане, се бе постарал да направи нечетлива. Площадката нямаше перила, качваха се там по стълба също без перила. Единствените перила, които се забелязваха, бяха щиковете. Те препречваха достъпа до нея като решетка с лъскави върхове.

Като видя, че вратите на Съдебната палата се разтварят, че приставите идват, че секретарят на съда крачи с книжа в ръка, тълпата се раздвижи вълнообразно и заприлича на море.

Отвред екнаха викове „Ето я! Ето я!“, съпроводени с не твърде прилични определения по адрес на осъдената и тук-там с няколко не твърде ласкави забележки по адрес на съдиите.

Жана имаше право — след присъдата вече имаше привърженици. Същите, които преди два месеца я презираха, щяха да я оправдаят, след като бе станала противница на кралицата.

Ала господин Дьо Кросън бе предвидил всичко. Първите редове на тази театрална зала бяха запазени за приближените на ония, които плащаха разноските за зрелището. Там, до широкоплещестите агенти, се виждаха жените, които поддържаха най-усърдно кардинал Дьо Роан. Бе намерен и начин да се използва гневът, разпалван срещу нея. Същите, които от омраза към Мария-Антоанета бяха поздравявали толкова бурно господин Дьо Роан, сега освиркваха или дюдюкаха срещу госпожа Дьо ла Мот, която неблагоразумно бе изменила на делото на кралицата. Ето защо, когато тя се появи на малкия площад, повечето зрители нададоха яростни викове: „Долу Ла Мот! Хей, фалшификаторке!“

Стана така, че тези, които се опитаха да изразят съжалението си към Жана или възмущението си от издадената срещу нея присъда, бяха смятани от търговките за врагове на кардинала, полицейските агенти пък — за врагове на кралицата, а бяха бити и от едните, и от другите. Всички се стремяха да очернят осъдената. Жана вече нямаше сили, ала ярост не й липсваше. Тя спря да крещи, защото писъците се губеха във врявата и борбата. Но с ясния си, звънлив, метален глас тя подхвърли няколко думи, които пресякоха като по магия всички гласове.

— Знаете ли коя съм аз? — каза тя. — Знаете ли, че в мен тече кралска кръв? Знаете ли, че в мое лице удрят не виновница, а съперница, не само съперница, но и съучастница?

Прекъснаха я виковете на най-обиграните служители на господин Дьо Кросън. Но тя бе събудила, ако не интерес, то поне любопитство, а любопитството на народа е жажда, която трябва да се утоли. Настъпилата тишина показа на Жана, че искат да я изслушат.

— Да — повтори тя, — съучастница! В мое лице наказват тая, която знаеше тайните на…

— Пазете се! — каза на ухото й секретарят на съда.