Александър Дюма - Колието на кралицата

— Къде отивате? — попита Жана. — Канцеларията е тук.

— Елате, елате, госпожо — каза с пресилена любезност ключарят, — господин Дойо ви чака тук.

Той мина напред и придърпа затворничката, която чу как външните резета на масивната врата се затвориха с трясък зад нея. Изненадана, като не виждаше още никого в мрака, Жана не посмя да попита нищо пазача си. Направи две-три крачки и се спря. Някаква синкава светлина придаваше на стаята вид все едно е вътрешност на гроб. Светлината се процеждаше отгоре през старинна решетка и само паяжините, дебел слой вековен прах и няколко бледи лъча даваха слабо отражение по стените.

Жана изведнъж усети студа, усети влагата на тази тъмница, долови нещо ужасно в пламтящите очи на ключаря. Тя все още виждаше само него, тъй като само той и затворничката се намираха в този миг между четирите стени, позеленели от водата, която се процеждаше през решетестите капаци на прозорците. Те бяха плесенясали от въздух, който слънцето никога не стопляше.

— Господине — каза тя, превъзмогвайки чувството на ужас, от което потръпваше, — какво правим тук двамата? Къде е господин Дойо, когото обещахте, че ще видя тук?

Ключарят не отговори нищо и се обърна, сякаш да види дали вратата, през която бяха влезли, се е затворила здраво.

Жана проследи с ужас движението му. Хрумна й мисълта като в черните романи от онова време, че има работа с един от тия тъмничари, зверове, влюбени в своите затворнички, които, когато жертвата им излиза на свобода, стават тирани и предлагат любовта си в замяна на свободата.

Жана беше силна, не се страхуваше от изненади, не беше целомъдрена по душа. Въображението й се бореше успешно с изтънчените прищевки на господин Кребийон-син и Луве. Тя тръгна право към тъмничаря, усмихна се кисело и попита:

— Приятелю, какво искате? Имате ли да ми кажете нещо? Времето на една затворничка, когато свободата й наближава, е ценно време. Вие май сте си избрали за разговори много зловещо място?

Мъжът с ключовете не й отговори, защото не я разбираше. Седна на ъгъла на ниската камина и зачака.

— Но какво правим? — повтори Жана, уплашила се, че има работа с луд.

— Чакаме адвоката Дойо — отговори ключарят.

Жана поклати глава.

— Трябва да признаете — каза тя, — че ако адвокатът Дойо има да ми предава писма от Версай, значи не цени времето си в приемната… Невъзможно е адвокатът Дойо да ме кара да чакам тук. Има нещо друго.

Тя едва довърши думите си, когато една врата, която не бе забелязала, се отвори срещу нея. Тя беше от ония кръгли и подвижни капаци, истински паметници от дърво и желязо, които се отварят към замаскираното от тях дъно и разкриват нещо като кабалистичен кръг, в чийто център човек или картина изглеждат като по магия живи. Зад вратата имаше стъпала, които се спускаха в лошо осветен, но пълен с вятър и хлад коридор, а отвъд него за един-единствен миг, бърз като светкавица, Жана, повдигайки се на пръсти, забеляза голямо колкото площад пространство, а в него навалица от мъже и жени, чиито очи проблясваха. Но, повтаряме, за Жана това беше по-скоро видение, отколкото действителност, тя дори нямаше време да си го обясни. Пред нея се появиха трима души, които се качиха на последното стъпало.

Зад тях, сигурно на долните стъпала, щръкнаха четири щика, бели и остри, подобни на злокобни свещи, които искаха да осветят сцената. Кръглата врата се затвори. В тъмницата, където се намираше Жана, влязоха само тримата мъже.

Жана потърси ключаря, от когото се боеше преди малко, сякаш да си осигури закрилата му срещу тези непознати. Ключарят се прилепи до стената на килията, показвайки така, че иска, че трябва да остане безучастен наблюдател на това, което щеше да се случи.

Преди Жана да се сети да вземе думата, тя й бе отнета. Започна един от тримата, най-младият. Той беше облечен в черно. Имаше шапка на главата и въртеше в ръцете си листове, навити като античната скитала 101 101 Скитала — при спартанците тайно писмо, написано на ремък и завито около тояга — бел.прев. .

Другите двама подражаваха на ключаря и се криеха от погледите в най-тъмната част на помещението.

— Вие, госпожо — каза непознатият, — сте Жана дьо Сен Реми дьо Валоа, съпруга на Мари-Антоан-Никола граф Дьо ла Мот.

— Да, господине — отговори Жана.

— Родена сте във Фонтен на 22 юли 1756 година?

— Да, господине.

— Живеете в Париж на улица „Ньов Сен Жил“?

— Да, господине… Но защо ми задавате всички тия въпроси?