Александър Дюма - Колието на кралицата

— Госпожо, съжалявам, че не ме познавате, аз имам честта да бъда секретарят на съда.

— Познавам ви.

— Тогава, госпожо, може ли да изпълня задълженията си в качеството си на такъв, какъвто ме познавате?

— Момент, господине. Какво, ако обичате, ви вменяват в дълг вашите задължения?

— Да ви прочета, госпожо, вашата присъда, произнесена на заседанието на 31 май 1786 година.

Жана трепна. Обгърна всичко с поглед, изпълнен с тревога и подозрение. Не току-така изписваме на второ място думата подозрение, която можеше да изглежда по-слаба от първата. Жана потръпна от неволна тревога. За да се предпази, тя зашари с ужасени очи в мрака.

— Вие сте секретарят Бретон — каза тя, — но кои са господата? Ваши помощници ли са?

Секретарят се канеше да отговори, но ключарят го изпревари, скочи до него и прошепна на ухото му следните думи, пропити със страх или с красноречиво съчувствие:

— Не й казвайте!

Жана чу и погледна по-внимателно двамата мъже. Учуди се, като видя сивкавата дреха с железни копчета на единия, куртката и странната шапчица на другия. Странната престилка, която покриваше гърдите на последния, привлече вниманието на Жана. Престилката изглеждаше обгорена на някои места, а на други — изцапана с кръв и масло. Тя се стъписа. Сякаш се навеждаше да направи смел скок. Секретарят се приближи до нея и каза:

— На колене, ако обичате, госпожо.

— На колене! — възкликна Жана. — На колене! Аз! Аз, една Валоа, на колене!

— Такава е заповедта, госпожо — каза секретарят и се поклони.

— Но, господине — възрази с трагична усмивка Жана, — вие не мислите какво говорите, аз ли трябва да ви науча на закона. Човек пада на колене само когато се покайва.

— Така ли, госпожо?

— Да, така е, господине, човек се покайва само след съдебно решение, което го осъжда на позорящо наказание. Доколкото зная, според френския закон изгнанието не е позорящо наказание, нали?

— Не съм ви казвал, госпожо, че сте осъдена на изгнание — рече сериозно опечален секретарят.

— Тогава — избухна Жана, — на какво съм осъдена?

— Точно това ще узнаете, като изслушате решението на съда, госпожо, а за да го изслушате, ще трябва, ако обичате, най-напред да паднете на колене.

— Никога!

— Госпожо, това е първата точка от дадените ми нареждания.

— Никога, никога, ви казвам!

— Госпожо, писано е, че ако осъдената откаже да коленичи…

— Тогава?

— Тогава ще ви принудят насила.

— Насила! Спрямо една жена!

— Една жена не по-малко от един мъж е длъжна да проявява уважение към краля и правосъдието.

— И към кралицата, така ли? — извика яростно Жана. — Защото тук виждам ръката на една жена враг!

— Грешите, ако обвинявате кралицата, госпожо. Нейно величество няма нищо общо със съставянето на решенията на съда. Хайде, госпожо, умолявам ви, спестете ни необходимостта да прибегнем до насилие. На колене!

— Никога, никога, никога!

Секретарят нави книжата и извади от големия си джоб един дебел лист, който държеше в запас, предвиждайки какво може да се случи. Той прочете изричната заповед, дадена от главния прокурор на представителите на държавната власт, да принудят непокорната подсъдима да коленичи, за да се изпълни процедурата.

Жана се сви в единия ъгъл, като предизвикваше с поглед представителите на държавната власт, за каквито бе помислила щиковете, които стърчаха на стълбите зад вратата.

Ала секретарят не отвори вратата. Той даде знак на двамата, за които стана дума, те се приближиха спокойно като ония бойни машини — къси, дебели и непоклатими — които при обсада служат за разбиване на стени. Мъжете уловиха с по една ръка Жана под мишниците и я повлякоха към средата на помещението въпреки писъците и риданията й. Секретарят седна равнодушно и зачака. За да я влекат така, Жана се принуди почти да коленичи. Една дума на секретаря я накара да осъзнае това.

— Така е добре — каза той.

Пружината тутакси се отпусна, Жана подскочи в ръцете на хората, които я държаха на две крачки от земята.

— Безполезно е да крещите — каза секретарят, — защото отвън не ви чуват, а и няма да чуете решението на съда, което трябва да прочета.

— Позволете ми да го чуя права и ще слушам мълчаливо — каза Жана задъхана.

— Щом някой е осъден на бой с камшик — рече секретарят, — наказанието е позорящо и изисква да коленичи.

— Камшик! — изпищя Жана. — Камшик! Ах, подлец такъв! Значи камшик, казвате?

Крясъците й станаха толкова силни, че замаяха тъмничаря, секретаря, двамата помощници и всички те, объркани, като пияни, решиха да я укротят. Нахвърлиха се върху Жана и я повалиха, но тя се съпротивяваше енергично. Понечиха да й подгънат краката, но тя стегна като стоманени обръчи мускулите си. Жана висеше във въздуха в ръцете на тези хора и размахваше ръцете и краката си така, че да им нанесе жестоки рани. Те си поделиха работата — един я държеше за краката като в стяга, другите двама — за китките, и крещяха на секретаря: