Александър Дюма - Колието на кралицата

Господин Дьо Шарни, блед и красив, усещаше върху себе си тежестта на всички погледи, беше спокоен и смел, сякаш се намираше на своя кораб, сред вихрушките от пламъци и английски картеч, но страдаше много повече.

Филип, вперил очи в сестра си, която трепереше и се олюляваше, изглеждаше готов да й се притече на помощ с дума на утеха и приятелство.

Андре, вдигнала глава, не се предаваше, помирисваше всяка минута от флакончето си с есенции, гаснеше и трептеше като пламък на свещ, но стоеше права и упорстваше да живее със силата на волята си. Тя не отправи молитви към небето, не пожела нищо за бъдещето, нямаше на какво да се надява, от какво да се страхува, тя беше нищо за хората, нищо за Бога. Докато свещеникът говореше, докато камбаната биеше, докато около нея се извършваше божественото тайнство, Андре си казваше:

„Все пак християнка ли съм? Не съм ли като другите, същество като другите? За благочестие ли си ме създал ти, когото наричат върховен Бог, съдник на всичко? Ти, когото смятат за истински справедлив и който винаги ме е наказвал, макар и никога да не съм прегрешавала! Ти, когото смятат за Бог на мира и любовта и на когото дължа, че живея сред тревога, сред гняв, сред кървави отмъщения! Ти, на когото дължа, че имам за смъртен враг единствения човек, когото съм обичала? Не, нещата на тоя свят и Божиите закони не ме засягат! Сигурно, преди да се родя, съм прокълната и съм се родила извън човешките закони.“

После тя се върна към мъчителното си минало и зашепна: „Странно, странно! Тук, до мен, стои човек, при произнасянето на чието име умирах от щастие. Ако този човек бе дошъл да иска самата мен, щях да се принудя да падна в нозете му, да го помоля да прости някогашната ми грешка, твоята грешка, Боже мой! И този човек, когото обожавах, може би щеше да ме отблъсне. Но ето, че днес той се жени за мен и тъкмо той ще дойде да ме моли на колене за прошка! Странно, о, да, да, много странно!“

В този миг до ушите й стигна гласът на свещеника. Той казваше:

— Жак-Оливие дьо Шарни, вземате ли за съпруга Мари-Андре дьо Таверне?

— Да — отговори с твърд глас Оливие.

— А вие, Мари-Андре дьо Таверне, вземате ли за съпруг Жак-Оливие дьо Шарни?

— Да! — отговори почти грубо Андре, от което кралицата потръпна и не една жена от присъстващите трепна.

Шарни наниза златния пръстен на пръста на жена си, без Андре да усети ръката, която й го даваше.

Скоро кралят стана. Венчавката бе свършила. Всички придворни влязоха в галерията да поздравят двамата съпрузи.

На връщане от параклиса господин Дьо Сюфрен бе уловил ръката на племенницата си, обещаваше й от името на Оливие щастието, което тя заслужаваше. Андре поблагодари на съдията, без да се разведри нито за миг, само помоли чичо си да я заведе бързо при краля, за да му поблагодари, защото се чувстваше отмаляла.

В същото време страшна бледност заля лицето й.

Шарни я видя отдалеч, без да смее да се приближи до нея.

Съдията прекоси големия салон, заведе Андре при краля, който я целуна по челото и каза:

— Графиньо, минете при кралицата, Нейно величество иска да ви направи сватбен подарък.

След тези думи, които смяташе за много любезни, кралят се оттегли, следван от целия двор, като остави младоженката развълнувана и отчаяна. Филип я бе уловил под ръка.

— Ох — промълви тя, — не мога повече! Филип! А ми се струваше, че ще мога да издържа!

— Смелост — каза тихо Филип, — само още това изпитание, сестро.

— Не, не — отвърна Андре, — не мога. Силите на жената са ограничени, може би ще направя това, което искат от мен, но помисли си, Филип, ако тя ме заговори, ако тя ме похвали, ще умра!

— Ще умрете, ако трябва, скъпа ми сестро — каза младият човек, — и тогава ще бъдете по-щастлива от мен, защото и аз ще искам да бъда мъртъв!

Той произнесе тези думи толкова мрачно и мъчително, че Андре, сякаш убодена от жило, се втурна напред и влезе при кралицата. Оливие я видя и застана до губерите, за да не закачи, докато минава, роклята й. Той остана сам в салона с Филип, който беше навел глава като зет си. Чакаше да свърши разговора на кралицата с Андре.

Тя намери Мария-Антоанета в големия й кабинет. Въпреки сезона, беше юни, кралицата бе наредила да се запали огън. Седнала беше в креслото си, отметнала глава назад, затворила очи и сключила ръце като мъртва. Трепереше. Госпожа Дьо Мизери, която бе въвела Андре, дръпна завесите, затвори вратите и излезе от помещението.

Андре, права, разтреперана от вълнение и гняв, разтреперана и от слабост, чакаше, свела очи, поне една дума да стигне до сърцето й. Чакаше гласа на кралицата, както осъден чака брадвата, която трябва да пресече живота му. Ако в този миг Мария-Антоанета бе отворила уста, Андре, разбита, сигурно щеше да падне, преди да разбере или да отговори нещо.