Нелсън Демил - Дъщерята на генерала

И така аз му помогнах да изхвърли мебели, сексуални приспособления, бельо и други такива на лентата.

— Държа си на думата, момчето ми. Ти не ми вярваше, нали?

— Разбира се, че ти вярвах. Ти си ченге.

— Правилно. Каква гадна седмица. Ей, знаеш ли какво? Плаках през цялото погребение.

— Не забелязах.

— Плачех вътрешно. Доста хора там плакаха вътрешно. Ей, ти изхвърли ли оная компютърна история?

— Сам изгорих дискетата.

— Да? Никакви такива мръсотии няма да има наоколо, нали?

— Не. Всички са чисти отново.

— До следващия път. — Той се засмя и хвърли черна кожена маска върху конвейера. — Бог да ни поживи, сега всички ще спим по-добре. Включително и тя.

Не отговорих. Той каза:

— Съжалявам да чуя това за Бил.

— Аз също.

— Може би двамата сега си изясняват нещата там горе при портите. — Той погледна към пещта. — Или пък на друго място.

— Това ли е всичко, шефе?

Той се огледа.

— Доста неща. — Извади една снимка от джоба си, погледна я и после ми я подаде. — Сувенир.

Беше Ан Камбъл, гола, снета отпред, застанала или по-скоро скачаща върху леглото в стаята в мазата, косата й хвръкнала нагоре, краката й разтворени, ръцете протегнати и с голяма усмивка на лицето си. Ярдли каза:

— Беше страхотна жена. Но никога не съм разбирал какво става в главата й. Ти разбра ли я?

— Не. Но мисля, че тя ни каза повече за нас, отколкото ние искаме да знаем. — Хвърлих снимката върху лентата и се отправих към колата си.

Ярдли извика:

— Внимавай!

— Ти също, шефе. Много поздрави на семейството ти.

Отворих вратата на колата и Ярдли отново ми извика:

— За малко да забравя. Твоята приятелка — тя ми каза, че ще чака на междущатското шосе в северна посока.

Погледнах го над покрива на колата си. Той каза:

— Помоли ме да ти кажа довиждане. Каза, че ще те види надолу по пътя.

— Благодаря.

Качих се на Шевролета си и излязох от бунището. Завих надясно и се върнах откъдето бях дошъл към междущатското, по пътя, покрай който има складове и малки предприятия, едно напълно мизерно място, което съответстваше на настроението ми.

Надолу по пътя един червен Мустанг застана след мен. Излязохме заедно на междущатското и тя остана с мен до изхода, който би я завел на запад към Форт Бенинг.

Отбих на банкета и тя направи същото. Ние излязохме от колите си и застанахме край тях на около три метра един от друг. Тя беше с джинси, бяла тениска и маратонки и на мен ми хрумна, че ние не бяхме от едно и също поколение.

— Изпусна си изхода от магистралата.

— По-добре, отколкото да изпусна късмета си.

— Ти ме излъга.

— Ами… да. Но какво щеше да кажеш, ако ти бях казала, че все още живея с него, но че сериозно обмислям дали да не сложа край?

— Щях да ти кажа да ми се обадиш, когато приключиш с това.

— Виждаш ли? Прекалено си пасивен.

— Не отнемам жените на другите хора.

Един голям камион мина покрай нас и аз не можах да чуя какво каза.

— Какво?

— Ти направи същото в Брюксел.

— Никога не съм чувал за това място.

— Столицата на Белгия.

— А какво ще кажеш за Панама.

— Казах на Кифер да ти каже това, за да те накарам да направиш нещо.

— Ти отново излъга.

— Правилно. Защо ли си правя труда?

Един щатски полицай спря и излезе от колата си. Той козирува на Синтия и попита:

— Всичко ли е наред, госпожо?

— Не, този мъж е идиот.

Той ме погледна.

— Какъв проблем имаш, човече?

— Тя ме преследва.

Той погледна обратно към Синтия.

— Какво бихте си помислили за един мъж, който прекарва три дена с една жена и дори не й казва довиждане — попита го Синтия.

— Е… това е доста непочтено.

— Дори не съм я докоснал. Ние просто ползвахме обща баня.

— Ами… добре…

— Той ме покани в къщата си във Виржиния за края на седмицата, а дори не ми даде телефонния си номер или адрес.

Полицаят ме погледна.

— Това вярно ли е?

Отговорих му:

— Просто открих, че още е женена.

Той кимна.

— Да, на човек не му трябват такива неприятности.

Синтия го попита:

— Не мислите ли, че един мъж би трябвало да се бори за това, което иска?

— Разбира се, че трябва.

— Съпругът й също мисли така. Опита се да ме убие — казах аз.

— Трябва да внимавате.

— Аз не се страхувам от него — каза Синтия. — Отивам в Бенинг, за да му кажа, че всичко свърши.

Полицаят й каза:

— Трябва да внимавате.

— Накарайте го да ми даде телефонния си номер.

— Ами… аз не… — Той се обърна към мен. — Защо просто не й дадете телефонния си номер и всички да се махнем от това слънце тук?