Нелсън Демил - Дъщерята на генерала

— Кой е заподозреният?

— Ами, точно за това искам да поговоря с теб. Чакаме Синтия.

— Добре.

Огледах хангара. Останалите хора от техническия отдел си тръгваха, видях Грейс при компютъра да разпечатва.

Погледнах към вратата отсреща, но не видях Синтия. Въпреки настроението ми към нея в момента, тя заслужаваше да присъства на края, независимо какъв щеше да бъде този край. Знаех, че Карл ще се дистанцира от това — не поради естествения инстинкт да се прикрие, ако нещата не тръгнат на добре, но от уважение към мен и работата ми. Карл никога не се намесваше и никога не трупаше актив за сметка на работата на следователите. От друга страна, той не обичаше неуспеха, особено ако беше на някой друг.

Кент каза:

— Доволен съм, че това приключи.

— Всички сме доволни.

Той ме попита:

— Защо искаше да се запозная с Джон Камбъл?

— Мислех, че може да искаш да му кажеш нещо успокоително.

Кент не реагира на това.

Забелязах, че хладилникът в кухнята на Ан Камбъл беше включен в един разклонител и аз минах през невидимите стени, отворих хладилника и видях, че е пълен с бира и безалкохолни напитки. Взех три консерви бира, занесох ги в кабинета и дадох една на Кент.

Отворихме ги и отпихме. Кент каза:

— Вече те освободиха от случая, нали?

— Дадоха ми още няколко часа.

— Късметлия. Плащат ли за извънреден труд в ЦСО?

— Да, плащат. Двойно след първите двадесет и четири часа на всеки ден и три пъти по толкова в неделя.

Той се усмихна:

— Имам цяла камара работа в службата си.

— Няма да те забавя.

Той сви рамене и изпи бирата си. Дадох му другата и той я отвори.

— Не знаех, че Камбълови ще заминат с този самолет.

— Аз също бях изненадан. Но беше умен ход.

— С него е свършено. Би могъл да бъде следващият вицепрезидент, а може би и президент един ден. Бяхме готови да бъде отново генерал.

— Не разбирам много от политика.

Видях как Грейс слага отпечатаните листи и дискетата на масата до нея. Тя стана, махна ми и после тръгна. Кал отиде до компютъра и го зареди с програмата, показваща отпечатъците от обувки, и започна да си играе с нея.

Кент ме попита:

— Какво правят?

— Опитват се да разберат кой го е направил.

— Къде са хората от ФБР?

— Вероятно стоят пред вратата и чакат да ми изтече времето.

— Не обичам да работя с ФБР — отбеляза Кент. — Те не ни разбират.

— Да, вярно е. Но никой от тях не е спал с мъртвата.

Вратата се отвори и се появи Синтия. Влезе в кабинета и тя и Кент се поздравиха. Взех й една кола от хладилника и още една бира за Кент. Всички седнахме. В този момент Кент започна да става неспокоен. Синтия отбеляза:

— Беше много тъжно. Тя е била толкова млада… Чувствах се ужасно заради родителите й, брат й.

Кент не отговори. Аз му казах:

— Бил, Синтия и аз попаднахме на някои неща, които ни безпокоят и които бихме искали да си обясним.

Той отпи отново от бирата си. Синтия започна:

— Първо, това писмо. — Тя извади писмото от чантата си и го подаде на Кент.

Той го прочете или по-скоро не го чете, тъй като вероятно го знаеше наизуст и го върна на Синтия.

— Мога да разбера колко сте бил разстроен от това — каза тя. — Искам да кажа, тя е била жена, която е имала връзки с целия гарнизон и единствения човек, който поне винаги я е обичал, е човекът, на когото тя причинява неприятности.

Той изглеждаше още по-неспокоен и отпи дълга глътка от бирата си. Накрая попита:

— Какво ви кара да мислите, че съм я обичал?

Синтия отговори:

— Просто интуиция. Мисля, че сте я обичал, но тя се е интересувала само от себе си и е била прекалено объркана, за да отговори на вашата загриженост и сериозни намерения.

Този, който разследва убийство, трябва да говори лоши неща за жертвата пред заподозрения. Убиецът не би желал да чуе, че е убил образец на добродетелността, божие дете, както полковник Фаулър беше описал Ан Камбъл. Не е нужно изцяло да се отстрани моралният въпрос, така както Карл беше предложил, достатъчно е просто да се погледне на въпроса под друга светлина и да се намекне на заподозрени, че това, което е направил, е разбираемо.

Но Бил Кент не беше идиот и много добре разбираше накъде клоним, така че не каза нищо.

Синтия продължи:

— Освен това в дневника й е описана всяка сексуална среща с вас.

Аз добавих:

— Те са ей там, в компютъра.

Синтия отиде до бюрото, на което беше компютърът, и се върна с разпечатаните листи. Тя седна срещу Кент на масичката за кафе и започна да чете. Описанията бяха безпристрастни, но не еротично. Те приличаха на нещо, което може да се прочете в едно медицинско досие, не се споменаваше за любов или някакво чувство, както би могло да се очаква от един дневник, а просто се изброяваха сексуалните срещи. Това със сигурност постави Кент в неудобно положение, но беше и потвърждение, че за Ан Камбъл той не е значел повече от вибратора й. По лицето му можех да видя, че започваше да се ядосва, което е най-трудно контролируемото от всички човешки чувства и което неизбежно води до самоунищожение.