Нелсън Демил - Дъщерята на генерала

Почетните стражи хванаха краищата на знамето, което беше постлано върху ковчега, и го задържаха на височината на кръста си над ковчега докато свещеникът Иймс каза:

— Нека да се помолим.

При свършването на службата свещеникът припя:

— Дари я с вечен покой, Господи, и нека вечната ти светлина я огрее. Амин.

Отрядът, състоящ се от седем стрелци, вдигна пушките си и изстреля три залпа във въздуха, а когато последният изстрел отзвуча, тръбачът, застанал близо до ковчега, изсвири вечерния сигнал и тишината. Аз обичам този звук на тръбата и мисля, че е подходящо последният сигнал, който войникът чува нощем, да бъде избран да прозвучи в началото на последния дълъг сън и да напомни на събралите се, че така както след нощта идва ден, така и последната тръба ще бъде последвана от великата тръба.

Стражите сгънаха знамето и го дадоха на свещеник Иймс, а той от своя страна го връчи на госпожа Камбъл, която изглеждаше изпълнена с достойнство. Те поговориха за момент, докато всички стояха неподвижно.

Вероятно от слънцето, а също и от залповете и от тръбата, от асоциациите с Форт Хадли и Джордън Фийлд, но каквато и да беше причината, аз мислено се върнах в лятото на 1971 година, мотела „Бялата камелия“, едно страхотно място по магистралата извън Мидлънд и си спомних едно среднощно събиране край басейна, където не се искаха бански костюми. Господи, помислих си аз, колко млади сме били и как бяхме вдигнали града на крака — хиляди младежи, изпълнени с хормони и алкохол. Но не бяхме ония типични безгрижни загрубели младежи без никаква мисъл за бъдещето. Точно обратно — бъдещето ни присъстваше във всяка наша мисъл, във всяка дума, във всяка трескава сексуална връзка. Яж, пий и се весели, казвахме ние, защото на Джордън Фийлд се трупаха чували с трупове. Спомних си двама мои приятели от пехотинската школа, които трябваше да разтоварват тук трупове в продължение на месец. И един ден те получиха повиквателна — но не за Виетнам, а за Германия — и те продължаваха да я четат и караха всеки друг в казармата да я чете, като че ли са получили писмо от адвокат, което им съобщава, че са станали наследници на някоя коронована особа.

Като че ли имаше някаква причинно-следствена връзка между това да разтоварваш трупове от Виетнам и да не станеш сам такъв, така че изведнъж стотици пехотинци проявиха желание да участват в този жесток наряд с надеждата, че по този начин ще подпечатат билетите си за Германия или за някое друго хубаво място. И така аз също разтоварвах трупове на Джордън Фийлд, но предположението, че армията се съобразява с чувствата на тези, които разтоварват трупове се оказа невярно, аз получих заповед, в която се казваше: „Нарежда ви се да се явите във военната база в Оуклънд, за заминаване в Югоизточна Азия“. Дори и армията не използваше думата Виетнам.

Върнах се към действителността, която не беше по-лека от миналото. Видях генерал и госпожа Камбъл да разговарят с някои хора, които бяха минали напред, включително Фаулърови и помощничката на генерала капитан Болинджър. Забелязах, че ковчегът го нямаше, и е бил откаран в опашката на самолета по време на моето мислено отсъствие.

Изведнъж четирите пропелера изгърмяха и се завъртяха, произвеждайки заглушител рев. После генералът козирува на тези около него и хвана госпожа Камбъл за ръка, а Джон Камбъл я хвана за другата ръка и те се изкачиха по наклонената стълба на самолета. За момент си помислих, че влизат, за да се простят с нея за последен път, но после разбрах, че са избрали този момент, за да напуснат Форт Хадли завинаги и да оставят армията. Всъщност задната част на самолета се надигна и се затвори. Беше даден сигнал на пилотите и големият самолет излезе от площадката на пистата.

Но като се замисли човек — и като че ли всички се замислиха едновременно — това беше най-добре за Камбълови, за Форта, за армията.

Всички наблюдаваха как самолетът се плъзга по пистата, набира скорост и после на около триста метра от мястото, където всички бяхме застанали се издигна във въздуха, той се очерта първо на фона на зелените борове, а после на синьото небе. Като че ли това беше сигналът, който всички чакаха и тълпата се разпръсна, а знаменосците, стрелците, оркестърът замаршируваха в строй към чакащите ги автобуси. Зад мен започнаха да потеглят коли и аз се обърнах и тръгнах към тях, Синтия и Карл от двете ми страни. Синтия триеше очи с кърпичка.

— Не се чувствам много добре.