Джуд Деверо - Сърце от лед

Ръцете й трепереха, докато помагаше на Ян да закрепи шашките динамит в основите на стената. Когато зарядът беше поставен и фитилите за запалване бяха разпределени както трябва, тя обясни с жестове на Ян, че иска да се качи на раменете му и да погледне през прозореца в килията.

Кажи му да си увие дюшека около главата — пошепна Ян, докато я вдигаше.

— Нали не сме сложили твърде много динамит, че да го раним? — попита разтревожено тя.

— Токчетата на ботушите ти са дяволски остри, тъй че, моля те, не усложнявай още повече живота ми с глупави въпроси!

Хюстън впери поглед в тъмната килия и видя Кен да лежи напреки на нара. Той беше твърде малък за него и значителни части от тялото му се подаваха навън. Тя хвърли едно дребно камъче в килията.

Той не се помръдна и тя трябваше да хвърли още шест камъчета, последното от които отскочи доста шумно от гърдите му, преди той да се събуди.

— Кен! — подвикна тя тихо.

— Какво има? — понита той и се надигна. — Ти ли си, Хюстън? Какво търсиш посред нощ пред затвора?

Тя му направи знак да се доближи до прозореца.

— Нямам време да ти обяснявам всичко. Ян и аз ще те измъкнем от килията. Ще вдигнем стената във въздуха с динамит, затова се дръпни в най-отдалечения ъгъл и увий дюшека около тялото си, поне около най-важните му части.

— Какво ще правите? — изпъшка Кен. — Динамит? Слушай, Хюстън, трябва да ти кажа нещо!

— Хюстън! — обади се отдолу Ян. — Тези остри токчета направо ще ме съсипят. Цяла нощ ли ще стоиш горе?

— Трябва да вървя — каза бързо тя. — Свий се в ъгъла, а когато стената се срути, конете ще са готови. Обичам те!

С тези думи тя се дръпна от прозореца и слезе от раменете на Ян.

Кен така си и остана до прозореца на килията. Значи тя не беше отфучала с каретата, за да прибере парите му на сигурно място, а, напротив, беше изработила точен план как да го измъкне от килията му. Той сложи ръце в джобовете си, усмихна се и започна да си подсвирква някаква мелодия, наслаждавайки се на мисълта, че Хюстън толкова се тревожи за него.

Но както си свирукаше, чу някакъв странен шум, сякаш някой беше запалил опън под стената.

— Динамит! — прошепна невярващо Кен, грабна дюшека и скочи в един ъгъл на килията. Изобщо не беше очаквал такъв страшен трясък. Имаше чувството, че му разбиват черепа, а гърмежите все не преставаха.

Хюстън, Ян и Закариа бяха приклекнали зад един скален блок, когато предната стена на затвора почти грациозно рухна пред краката им. Динамитът взриви основите на стената, висока два стажа, камъните под тях се плъзнаха надолу, като че се откриваше някакъв паметник, и разкриха гледката към вътрешността на затвора. Кен се беше свил в далечния ъгъл, но когато пушилката постепенно се разсея, той не даде никакви признаци, че иска да излезе от скривалището си.

— Ние сме го убили! — изпищя Хюстън и се затича към килията. Ян я следваше по петите.

— Вероятно само сме го замаяли. Кен! — извика Ян, надниквайки шума на падащите камъни, а когато Кен отново не реагира, момчето се покатери върху купа развалини и скочи в килията.

Младежът издърпа дюшека, с който се беше увил Кен, но братовчед му явно не проумяваше какво се иска от него, затова Ян опита с езика на жестовете. Вероятно експлозията беше зашеметила напълно Кен, тъй като той само клатеше глава като безумен. Ян трябваше почти насила да го измъкне между развалините, за да слязат на земята.

Хюстън вече беше възседнала своя кон, а когато Кен пристъпи към нея, тя видя, че той непрекъснато се държи с две ръце за главата, сякаш изпитваше силни болки. Изглежда, искаше да й каже нещо, но сега нямаше време за това, така че Ян и Закариа побързаха да го качат на втория оседлан кон.

— Вие двамата веднага се прибирайте в къщи! — заповяда Хюстън, когато видя, че, привлечени от шума на експлозията, вече много хора тичаха към затвора.

— Напред! — извика след това на Кен и той я последва по южното шосе, което водеше навън от града, право към пустинята.

Хюстън препускаше толкова бързо, колкото позволяваха конете и пътят, и от време на време поглеждаше назад към Кен, който я следваше с празен израз на лицето си.

Слънцето се издигна над хоризонта, но те продължаваха да препускат в галоп и забавяха темпото само когато конете трябваше да си отдъхнат. На обед спряха пред една станция за смяна на коне, мизерна барака посред сухата степ между Колорадо и Ню Мексико, и Хюстън трябваше да заплати безумно висока цена за два отпочинали коня.