Джуд Деверо - Сърце от лед

— По-скоро добих впечатлението, че се смятате за съдия. Трябва да сменяте пелените на малкото, ако се намокрят, а когато другите две деца се събудят, ще ги нахраните и ще ги забавлявате, докато майка им се върне в къщи след около два часа.

— След два часа! — чу се охкането на младежа, преди Хюстън да изскочи от стаята.

Кабриолетът й чакаше пред вратата и тя взе разстоянието до затвора за рекордно късо време. Малкият, изграден от неодялани камъни затвор се намираше на края на града, вкопан в един хълм. През повечето време служеше за подслон на хора, които се напиваха до смърт в края на седмицата. Задържаха ги и ги оставяха да си отспят до неделя в някоя от килиите.

Истинските криминални случаи по правило се изпращаха Денвър и там получаваха присъдата си.

— Добър ден, мис Блеър-Хюстън — посрещна я шерифът, като бързо остави вестника и се изправи зад бюрото си.

— Мисис Тагърт — поправи го тя. — Бих искала да разговарям с мъжа си. И то веднага.

— Да, разбира се, мисис Уестфийлд-Тагърт — отговори той и взе връзка ключове, която висеше на един пирон на стената зад него.

Кен спеше на своя нар и Хюстън веднага забеляза съсирената кръв на тила му. Тя отиде до него и докосна лицето му, когато чу, че вратата на килията отново се заключи зад нея.

— Кен, мили мой, какво са направили с теб? — пошепна тя и обсипа лицето му е целувки, които го събудиха.

— О, Хюстън — промърмори той и потърка главата си. — Какво се е случило?

— Не си ли спомняш? Хората твърдят, че си убил Джейкъб Фентън. Но ти не си направил такова нещо, нали?

— По дяволите, не! — изтърва се той, но бързо млъкна, когато Хюстън коленичи на пода и сложи глава в скута му. — Или поне не вярвам, че съм го сторил аз. Всъщност почти нищо не си спомням.

Опряла буза до бедрото му, Хюстън бе твърдо решена да не го остави да забележи колко я е страх.

— Разкажи ми, каквото си спомняш.

Той започна да разправя бавно и със запъване.

— Отидох да посетя Фентън, но у тях нямаше никой. Затова се качих на горния етаж, исках да го потърся там. А когато стигнах парадното стълбище, го видях да лежи долу в салона. Беше мъртъв. В следващите секунди в залата се втурна Марк Фентън, придружен от няколко приятели, и започна да крещи, че аз съм го убил. Завърза се бой, някой ме удари по главата с твърд предмет. След това дойдох на себе си тук, в тази килия. Доколкото чух, имат намерение да ме обесят.

Хюстън уплашено вдигна очи. След малко се изправи и започна да се разхожда напред-назад из килията.

— Тази история е слаба.

— Слаба! — изпъшка Кен, но веднага се укроти. — Хюстън, мила, това е самата истина, заклевам ти се!

— Нямаше ли някой друг в къщата? Някой, който би могъл да потвърди, че Фентън е бил вече мъртъв, когато ти си дошъл да го посетиш?

— Не беше така. Искам да кажа, че вероятно никой не ме е видял да влизам в къщата на Фентън. Но може и да се намерят свидетели, които да потвърдят, че е умрял преди това.

— Това не е доказателство. Ако някой наистина го е видял да умира, щеше да бъде друго. А така ще кажат, че си се скрил в някой гардероб още преди няколко часа. Има ли свидетел, който да е видял как умира Фентън?

— Аз… Не знам. Но, Хюстън…

— Кен — прекъсна го Хюстън и решително го погледна. — Защо си отишъл в къщата на мистър Фентън? Нали не си имал намерение да го убиеш? Или напротив?

— По дяволите, не — отговори бързо той. — Накарах мистър Уестфийлд да ми изготви един документ, в който да пише, че се отказвам от всички претенции относно имуществото на Фентън. Отидох да му занеса точно този документ. Но сега трябва да поговоря с теб за нещо много по-важно — за моите пари. В случай че ме осъдят, ще конфискуват всичко, което притежавам. Ще бъдеш не само вдовица, но и бедна като църковна мишка. Имаш само един шанс да спасиш нещо от парите: трябва да ме напуснеш, преди да е почнал процесът. Ако направиш това, Уестфийлд може така да извърти нещата, че да получиш поне няколко милиона.

Хюстън въобще не чуваше обясненията му. Лицето й издаваше пълно слисване.

— Защо отиде в къщата на Фентън? — прошепна тя.

— Нали току-що ти го разказах — отговори нетърпеливо той. — Исках да му предам един документ, в който пише черно на бяло, че се отказвам от всичките си претенции. Бедният старец, той беше вече мъртъв, когато стигнах в къщата му, и не можа да прочете документа. Но, Хюстън, сега въпросът е ти да спасиш парите ми, а това трябва да стане веднага. Ако ме измъкнат оттук и ме линчуват, ще бъде твърде късно.