Джуд Деверо - Сърце от лед

Рийд отговори на усмивката му.

— Твърдо съм убеден, че Джейкъб Фентън щеше да е много по-добре финансово, ако не бяхте му прехвърлили правата върху имуществото.

Докато Кен яздеше надолу по хълма, за да занесе на Фентън документа за прехвърлянето, той се оглеждаше наоколо и си спомняше ужасите от последните дни. Трябваше да се свърши още много работа, освен това вече имаше няколко идеи как за в бъдеще да се избягват подобни експлозии и как при катастрофи в шахтите да се подобрят спасителните работи. Възнамеряваше да запознае Идън със своите проекти и да го помоли за съдействие. Леандър сигурно също щеше да се включи. Даже и Фентън би могъл да помогне с нещо. Когато Кен се сети за неизбежната смърт на Джейкъб, усети, че го обхваща тъга. В края на краищата той беше израсъл в близост до този човек и до осемнадесетата си година го беше виждал почти всеки ден. Ето че сега Закариа щеше да стане собственик на мините, след Марк естествено. Незнайно защо, никой не се сещаше за Марк, когато ставаше въпрос за имуществото и неговото наследяване.

Когато се изкачи с коня си по алеята към старата къща на Фентън, видя, че входната врата е широко отворена. Касата на вратата беше поправена и стъклото, което беше строшил в сляпата си ярост, беше заменено. Но вратата зееше отворена.

Кен слезе от коня и извика високо, когато прекрачи прага, ала не получи никакъв отговор. Кабинетът на Джейкъб беше в задната част на къщата и Кен веднага си спомни, че е бил за последен път там, когато Фентън го изгони, защото искаше да се ожени за дъщеря му. Остави документа за прехвърлянето върху масата и се замисли как ли би протекъл животът му, ако се беше оженил за Памела и не беше имал късмет да спечели собствено богатство. Във всеки случай сега нямаше да бъде женен за Хюстън.

При тази мисъл Кен за кой ли път си зададе въпроса, дали Хюстън би се омъжила за него, ако не беше мултимилионер.

Отново повика високо Фентън и като не получи отговор, реши да напусне къщата през кухнята. Този път му беше добре познат. В кухнята също нямаше жива душа, а вратата зееше широко отворена. Когато се приближи към изхода за двора, видя тясната стълба за прислугата, която водеше нагоре.

Докато живееше в конюшнята, най-много от всичко му се искаше да посети горния етаж. Нали мечтаеше един ден да си построи също такава голяма къща…

Засмя се при тази мисъл: че беше построил дом само заради гнева си, че никога не му беше позволено да посети горния етаж на Вила Фентън.

Сложи ръка върху перилата на стълбата и любопитството надделя над здравия човешки разум. Вземайки по две стъпала наведнъж, изтича нагоре като крадец, който не иска да бъде заловен. Тръгна по коридора, хвърляйки бърз поглед към спалните. Те бяха мебелирани много обикновено, с тежки, украсени с резба мебели от тъмно дърво, с грозни пердета и тапети.

— Хюстън има далеч по-добър вкус — промърмори той и се засмя на своя снобизъм.

Все още се усмихваше, когато стигна до горния край на парадното стълбите. Там усмивката му веднага угасна.

В основата на стълбището лежеше Джейкъб Фентън — в неестествено положение, очевидно поразен от смъртоносен удар.

Първата реакция на Кен беше съжаление, че все пак беше дошъл твърде късно и Джейкъб не беше умрял уверен, че собствеността, за която се беше борил през пелия си живот, най-после му принадлежи по закон. А след това към съжалението се примеси и тъга. През дългите години в Ню Йорк, докато работеше упорито, за да спечели милионите си, пред очите му винаги бяха стояли времената, когато трябваше да лъска ботушите за езда на Фентън. Но сега си припомни и дните, през които се беше държал дръзко и непочтително, беше поставял Фентън в неудобно положение пред гостите му и беше спорил с него кога може да използва собствените си коне и кога не. Спомни си и следобедите, когато беше убеждавал готвачката да слага лук в сосовете за вечеря, макар и двамата много добре да знаеха, че Фентън получаваше от лука киселини и после цяла нощ не можеше да мигне.

Кен бавно заслиза надолу по стълбите, но не беше направил и две крачки, когато в салона нахлуха Марк Фентън и петима от неговите млади приятели. Ако се съдеше по тона на гласовете им и състоянието на дрехите им, очевидно се връщаха от някаква пиянска сбирка, продължила през цялата нощ.

— Ако Тагърт мисли, че може да ми отнеме наследството — чу се заваленият глас на Марк, — ще трябва да се яви пред съда. И никой няма да повярва повече на един Тагърт, отколкото на мен.