Джуд Деверо - Сърце от лед

— На двадесет и четири години човек все още е склонен към идеализъм. Вечерта, когато Хорас се самоуби, трябваше да проумея, че не съм означавал абсолютно нищо за него. В завещанието му пишеше, че получавам правото да бъда твой настойник, докато навършиш двадесет и една години, а след това трябва да ти предам всичко. Тогава бях длъжен да напусна къщата и едничкото, което щеше да ми остане, бяха дрехите на гърба ми. Не вярвам, че би могъл да разбереш колко мразех през онази нощ хленчещото пеленаче, което беше разрушило целия ми живот. Едва ли съм разсъждавал разумно, когато наредих да те отнесат при кърмачка в една от фермите, а след това подкупих адвокатите, за да фалшифицират завещанието. Тази омраза ме крепеше години наред. Бях изцяло обладан от нея. Когато подписвах някакъв документ, правех го със съзнанието, че някъде на света живее едно дете, на което в действителност принадлежи всичко, което купувах или продавах. Един път, когато беше още много малък, наредих да те доведат тук, защото исках да се убедя, че не заслужаваш това, което баща ми ти беше оставил. Джейкъб седна на масата срещу Кен.

— Лекарят каза, че ми остава да живея един, най-много два месеца. Още не съм го казал на никого. Но някъде в мен живееше желанието ти да узнаеш истината, преди да умра.

Той вдигна пълната си чаша и отпи една глътка.

— Омразата вреди повече на мразещия, отколкото на мразения. През всичките тези години, когато живееше тук, ти всекидневно беше пред очите ми и аз бях сигурен, че ще се опиташ да ми отнемеш това, което притежавах. Живеех в постоянен страх, че ще откриеш истината и ще си вземеш обратно всичко, кост принадлежеше на мен и моите деца. А когато поиска да се ожениш за Памела, имах чувството, че опасенията ми се сбъдват. По-късно в главата ми дойде мисълта, че твоят брак с Памела е справедливо разрешение на въпроса. Но тогава… Не ми се вярва, че тогава съм бил способен на някакво разумно съждение.

Джейкъб отново отпи голяма глътка от чашата с вино.

— Ти току-що чу изповедта на един умиращ, Тагърт. Всичко принадлежи на теб и можеш да си го вземеш, когато пожелаеш. Тази сутрин разказах истината на сина си, та и той да знае кой е действителният собственик на моето имущество; защото аз вече нямам силата, а още по-малко желанието да се боря срещу теб.

Кен се облегна назад в стола си и втренчи поглед в мъжа, който седеше срещу него. Когато забеляза сивия оттенък на кожата му, прозря, че вече не мрази този човек. Хюстън му беше казала, че омразата към Джейкъб Фентън му е дала силата да придобие онова, което притежаваше в момента, и може би тя имаше право. Освен това му беше посочила неправдата, която Хорас беше извършил, като беше лишил от наследство осиновения си син.

Кен също отпи една глътка от виното пред себе си и погледна чинията с храната.

— Защо трябваше да оставиш миньорите да гладуват, за да увеличиш богатството си?

— Да карам миньорите да гладуват? — изпъшка Джейкъб и очите му едва не изскочиха от орбитите си. — Никой човек на този свят не е наясно, че аз почти нищо не печеля от каменовъглените мини! Това, което ми носи пари, са единствено металургичните ми заводи в Денвър. Но цял свят вижда само бедните, измъчени и мръсни миньори и ме обвинява, че съм самият Сатана.

Той стана от стола си и започна да се разхожда напред-назад из стаята.

— Трябвате да оградя лагерите на миньорите с високи стени и да поставя пазачи, иначе там щяха да проникнат профсъюзните дейци и да подучат работниците да искат от мен по-високи надници и по-късо работно време. Знаеш ли какво искат те от мен? Искат да си избират контрольор, който да проверява теглото на изкопаните въглища. Слушай, аз знам, както и всеки друг, че кантарите не са точни и че миньорите изкопават повече въглища, отколкото им записват; но ако аз река да бъда честен и им заплащам това, което действително са изкопали, трябва да искам и по-висока цена на един тон въглища. И тогава вече няма да бъда конкурентоспособен, няма да сключвам договори за доставка на въглища и хората ще изгубят работата си. Кой в края на краищата ще загуби, ако се съглася те да си избират контрольори за кантарите? Всеки ден мога да назначавам стотици миньори, но не вярвам, че те лесно ще си намерят работа.

Кен мълчаливо изгледа стария мъж.

— А как стои въпросът със сигурността в забоите? Както чух, принудени са да използват изгнили греди за укрепване и заради това…

— Един дявол знае какво вършат те. Миньорите имат своя професионална чест. Можеш да попиташ чичо си дали не съм прав. Те се хвалят с това, че знаят много точно докъде да се прокопае един забой, без таванът да се срути. Имам собствени минни инспектори, които всеки ден слизат в шахтите, и те ми докладват, че хората не искат да си губят времето да укрепват според правилника всеки отрязък от забоя.