Джуд Деверо - Сърце от лед

В Чандлър Хюстън и Закариа поспаха малко на пода на каруцата, докато Кен и Идън разбудиха търговците в града и купиха от тях още храни за жертвите на експлозията. Сутринта отидоха в средното училище на Чандлър и помолиха да освободят учениците от занятия този ден, за да помогнат при събирането на необходимите за миньорските семейства дрехи, одеяла и всички останали неща.

Част от учениците закупиха зеленчуци, плодове, мармалад, и занесоха тези неща у дома си, където убедиха майките си да приготвят разни неща за ядене и да сварят стотици яйца. През това време останалите ученици събраха дрехи, тенджери, чинии и дърва за горене и отнесоха всичко в сборните пунктове.

През целия ден постъпваха съобщения от мястото на катастрофата: досега са извадени двадесет и пет трупа, в повечето случаи обгорени, подпухнали и така обезобразени, че е почти невъзможно да бъдат идентифицирани. Все още не се знаеше съдбата на останалите двадесет и пет миньори. Спасителните отряди ги търсеха из всички забои. Работеха на две смени и вече бяха да̀ли един загинал.

По обед Кен пристигна в мината с една тежко натоварена каруца и когато започна да разтоварва вързопи от одеяла и пелени, видя да излизат от шахтата хората от един спасителен отряд. Много от тях изскачаха от рудничната клетка й започваха да повръщат.

— Това е от миризмата — обясни един мъж, който помагаше на Кен при разтоварването. — Миризмата на труповете в забоя е толкова страшна, че мъжете не са в състояние да я понесат.

За момент Кен остана като вдървен на мястото си, загледан в повръщащите мъже насреща си. После внезапно изтича към един оседлан кон, завързан наблизо, метна се на гърба му и препусна в галоп надолу по хълма, право към къщата на Джейкъб Фентън.

Не беше стъпвал на входната алея, откакто Фентън го беше изхвърлил и той беше заминал за Калифорния, но всичко му беше така познато, като че никога не беше напускал къщата. Не си направи труда първо да почука, а изби с крак кристалното стъкло от рамката и мина през заключената врата, така че тя едва не излезе от пантите си.

— Фентън! — изрева той, а в това време слугите се стичаха от всички посоки.

Двама лакеи го сграбчиха за раменете, за да го задържат, но той ги отърси от себе си като досадни мухи. Кен познаваше приблизителното разположение на стаите в партера и когато нахлу в столовата, видя Джейкъб Фентън да седи сам на масата пред закъснелия си обяд.

Известно време те се гледаха един друг — Кен с пламтящо от гняв лице и разтърсван от бурното му дишане гръден кош.

Джейкъб отпрати слугата с едно движение на ръката си.

— Не допускам, че си дошъл тук да обядваш — каза той спокойно, докато мажеше масло върху едно хлебче.

— Как можеш да си седиш на масата, докато хората, които уби, лежат пред забоя или още горят някъде в шахтата?

— Ако позволиш, аз съм на друго мнение по въпроса. Аз не съм ги убил. В действителност направих всичко, което е по силите ми, за да запазя живота им; но изглежда, че те имат някаква склонност към самоубийство. Мога ли да ти предложа чаша вино? От превъзходна реколта е.

Кен все още беше изпълнен с впечатленията от последните дни. Хленченето на децата и плачът на жените звучаха непрекъснато в ушите му и докато превозваше тонове хранителни продукти към мястото на катастрофата, изобщо не беше почувствал, че от два дни не е хапвал нищо. Но сега тишината на тази къща, чистотата на стаята и ароматът на ястията изведнъж го зашеметиха. Зави му се свят и той конвулсивно се улови за ръба на масата. Джейкъб стана, наля му чаша вино, придърпа му стол и постави чашата на покривката. Кен не забеляза колко силно трепереше ръката на Джейкъб, когато му наливаше виното.

— Много ли е лошо? — запита Джейкъб, докато отиваше към бюфета, където взе една чиния и я напълни с разни неща за ядене.

Кен не отговори, отпусна се на стола и се втренчи в чашата си.

— Защо? — пошепна дрезгаво той. — Как можа да ги убиеш? Какво би могло да оправдае смъртта на толкова хора? Защо не се задоволи с парите, които ми открадна? Защо ти бяха необходими още? Не знаеш ли, че има и други начини да увеличиш богатството си?

Джейкъб остави пълната чиния на масата пред Кен, но по-младият мъж не се докосна до нея.

— Аз бях на двадесет и четири години, когато ти се роди, и бях твърдо убеден, че всичко, с което бях израснал, ми принадлежи. Обичах човека, когото смятах за свой баща… и си мислех, че и аз означавам нещо за него.

Джейкъб се опита да се изправи.