Джуд Деверо - Сърце от лед

На Кен му се стори, че вижда върху една стена остатъци от сандъците, в които вчера беше опаковано снаряжението за бейзбол.

— Какво ще стане с жените, чиито мъже загинаха в шахтата?

Прислужникът гневно изопна устни.

— Ако имат късмет, дружеството ще им изплати надниците за половин година напред; след това обаче те и техните деца ще бъдат изхвърлени оттук. Каквото и да стане, дружеството винаги твърди, че работниците сами са си виновни за станалото нещастие.

Кен усети, че целият се скова.

— Поне сега трябва да помогнем на тези нещастници. Като първа мярка ще разпределим хранителни продукти.

— А откъде ще ги вземем? — попита мъжът. — Преди четиринадесет години имаше миньорски бунт и хората щурмуваха магазините на минната компания. Оттогава във всички лагери магазините разполагат само с най-необходимото количество хранителни продукти и други стоки на склад. — Мъжът изкриви уста. — Градът също не иска да помага. При последната експлозия в една шахта се обърнахме към общината и помолихме за подкрепа, но оттам ни отговориха, че трябва да минем по „каналния ред“.

Кен закрачи към центъра на лагера, където се намираше и шахтата е рудничната клетка. Пред входа на шахтата лежаха труповете на трима миньори, покрити с брезент; двама души отнесоха един тежко ранен отсреща в машинното отделение и Кен можа да зърне Блеър и двама мъже, наведени над други ранени. Той отиде при Леандър и попита:

— Какви са загубите?

— Не би могло да бъде по-лошо — отговори Лий. — В забоите има толкова много газ, че спасителната група започва да се задушава, преди да е достигнала до пострадалите. Все още не се знае какво точно се е случило и колко са загиналите, тъй като експлозията се е разразила навътре, вместо навън. Може би долу има още много хора, които са успели да се спасят от взрива, но сега са откъснати от външния свят. Някой да я спре, чувате ли! — извика той, преди да изтича към входа на шахтата, за да слезе с рудничната клетка в забоя.

Кен препречи пътя на жената, към която сочеше Лий. Тя се беше втурнала към един полуовъглен труп, който току-що беше изваден от шахтата. Беше слабо, дребно създание и Кен без усилия я вдигна на ръце.

— Ще ви занеса у вас — каза й той, но тя само поклати глава.

Друга жена се приближи до тях.

— Аз ще се погрижа за нея.

— Имате ли бренди в къщи? — попита Кен.

— Бренди? — озъби се жената. — Тук няма дори прясна вода. — Тя помогна на Кен да пусне жената и я подкрепи.

След две минути Кен отново седеше на седлото и препускаше надолу по хълма в посока към Чандлър. Срещна Хюстън, която със своята каруца беше на път към шахтата, и тя му извика нещо. Но той мина в галоп покрай нея, без да намалява темпото и без да й отговори.

Препусна из улиците на града и за малко не премаза няколко пешеходци, които застанаха на пътя му и поискаха да научат новини. Повечето жители на Чандлър стояха пред къщите си, гледаха нагоре към хълма, където се намираше „Малката Памела“, и се впускаха в предположения за онова, което се беше случило там.

Кен препусна с гърмящи копита през града, после надолу по Арчър авеню, където се намираше къщата на Идън. На отсрещната страна, пред новата клиника на Уестфийлд, цареше голямо оживление. От нощта, когато се бяха разделили като врагове, Кен не беше виждал Идън.

Приятелят му точно бързаше през верандата, опасваща предната част на къщата, към един оседлан кон, привързан отпред, когато Кен толкова рязко дръпна юздите пред входната врата, че конят му се изправи на задните си крака.

Кен слезе от седлото и с един скок се озова на верандата.

— Знам, че в момента не храниш особено добри чувства към мен; но не познавам никой друг, който има достатъчно ум в главата си, за да ми помогне при организирането на това, което смятам да направя. Така че те моля за известно време да забравиш гнева си и да работиш заедно с мен.

— В какво да ти помагам? — попита предпазливо Идън. — Тъкмо се готвех да ида в мината. Чичото на Джоан се намира там и…

— И случайно той е и мой чичо! — изфуча Кен. — Идвам точно оттам. Вече имат толкова помощници, че не знаят какво да ги правят. Но нямат вода и хранителни продукти, освен това експлозията е разрушила цял куп къщи, ако тези мизерни колиби изобщо могат да се нарекат така. Затова ще имам нужда от твоята помощ. Трябва да се събере храна и да се набави подслон за хората горе, за спасителните групи и за жените, които стоят наоколо и плачат, без да знаят какво ще правят по-нататък.