Джуд Деверо - Сърце от лед

— Точно така изглеждаш в момента — пошушна тя и леко захапа крайчето на ухото му.

Този път се любиха спокойно, оставяха си много време, тъй като нищо не ги караше да бързат; а след това дълго лежаха прегърнати и безмълвни, докато отново заспаха. По едно време през нощта Кен стана и разпрегна конете. Когато Хюстън го попита със сънлив глас какво прави, той отговори:

— Щом веднъж си бил коняр, винаги си оставаш такъв. После побърза да се върне на чергилото, което тази нощ беше тяхното легло.

Още преди да изгрее слънцето, те се раздвижиха, събудиха се и подхванаха разговор.

Кен лежеше по гръб, Хюстън — напреки през бедрата му, и той разказваше колко много се зарадвал на въодушевлението, е което децата посрещнали играчките му.

— Защо повечето момчета приличат на еноти?

Мина доста време, преди Хюстън да разбере какво има предвид.

— Те работят в шахтата и още не са се научили да измиват въглищния прах около очите си.

— Но някои от тях бяха почти бебета; във всеки случай не много по-големи. На тази възраст не могат…

— Напротив — прекъсна го Хюстън и двамата млъкнаха за известно време. — Знаеш ли какво ми се иска да направя, при това не само за една, но за всички каменовъглени мини?

— Какво?

— Ще набавя четири коли — големи колкото колите за мляко, но оборудвани с етажерки — и ще ги пращам във всички мини като безплатни библиотеки за раздаване на книги. Ще ги карат библиотекари или учители, които ще помагат на децата, а, разбира се, и на възрастните. Ще им обясняват какви книги да четат.

— Защо не назначим веднага хората, които са ни необходими за тези каруци? — запита с весело намигване Кен.

— Значи моята идея ти харесва?

— Звучи доста добре, а няколко каруци заедно с конете сигурно ще бъдат по-евтини от железопътния вагон, който подарих на майка ти. Всъщност тя какво направи с него?

Хюстън му се усмихна в полумрака.

— Тя смята, че си й дал най-добрата идея. Нареди да го поставят в задния двор и сега го използва като убежище, когато иска да остане няколко часа сама. Както дочух, мистър Гейтс бил до такава степен разярен, че изгубил дар слово.

Когато слънцето се издигна над хоризонта, Кен каза, че е крайно време да се прибират, преди да е започнало сутрешното движение. По пътя към къщи той често спираше, за да я целува, а Хюстън се притискаше към него с все сила. При това тя непрекъснато си повтаряше, че Фентън вече не е от значение и тя винаги ще обича Кен, независимо от това, дали той ще продължи да изпълнява своите планове за отмъщение, или ще се откаже от тях.

В къщи първо се изкъпаха в голямата вана на Хюстън с позлатен обков и накрая по измокрения под се плискаше повече вода, отколкото във ваната. Но Кен успя да попие по-голямата част от водата, като покри пода с двадесет и една дебели турски хавлиени кърпи. После положи Хюстън на това хавлиено ложе и двамата се любиха на пода на банята. Камериерката на Хюстън, Сюзън, за малко не влезе в банята точно в този миг, но Кен затръшна с крак вратата под носа й. Двамата дълго се смяха, когато чуха как ужасеното момиче хукна по паркета в спалнята на Хюстън навън към коридора.

После слязоха долу за най-обилната закуска, която някога двама души са изяждали на този свят. Самата мисис Мърчисън пристигна от кухнята в столовата, за да ги обслужва. Тя непрекъснато хихикаше и се усмихваше и изглеждаше извънредно доволна, че Кен и Хюстън най-после са се сдобрили.

— Бебета — каза тя на път към вратата. — Тази къща има нужда от бебета.

Кен се задави с кафето си и отправи смутен поглед към Хюстън, но тя не му обърна внимание и само се усмихна, над чашата си.

Точно когато мисис Мърчисън влизаше отново в столовата с поднос току-що приготвени пържоли, се чу страшен гръм. Той като че ли идваше изпод земята и разтърси пода под краката им. Чиниите на масата и дрънчаха, а на горния етаж се счупи един прозорец.

Мисис Мърчисън изпищя и изпусна подноса с пържолите.

— Какво, по дяволите, беше това? — извика Кен. — Земетресение ли стана?

Хюстън не можеше да проговори. Беше чувала подобен тътнеж само веднъж през живота си; но който го беше чул веднъж, след това не го забравяше никога. Не погледна нито към Кен, нито към прислугата, която вече се стичаше от всички страни, а веднага отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Къде? — попита само тя, когато се свърза с централата, без да казва на момичето кой се обажда.

— „Малката Памела“ — чу тя отговора, преди слушалката да се изплъзне от вкочанените й пръсти.