Джуд Деверо - Сърце от лед

— Хюстън! — изкрещя Кен в лицето й, като я сграбчи за раменете. — Само не припадай! Това беше експлозия в мината, така ли?

Хюстън не вярваше, че е в състояние да произнесе дори една дума. Страх стягаше гърлото й. Защо трябваше да се случи точно в твоята шахта, нашепваше упорито някакъв вътрешен глас в главата й. Представяше си децата, които вчера играеха бейзбол със светнали от радост очи, и се питаше колко от тях бяха сега под земята… Тя вдигна мътни очи нагоре към Кен.

— Смяната — прошепна тя. — Раф е в последната смяна.

Ръцете на Кен се впиха в раменете й.

— Значи е било в „Малката Памела“ — прошепна той.

— Колко ли тежко е ударило?

Хюстън отвори уста, но нито дума не се отрони от езика й.

Един от прислужниците, които мълчаливо се бяха събрали в столовата, излезе напред.

— Сър, щом експлозията беше толкова силна, че в града се счупиха стъкла, катастрофата трябва да е много тежка.

Кен остана за миг неподвижен насред стаята, но веднага след това енергията му сякаш бликна.

— Хюстън, искам да събереш всички одеяла и чаршафи в къщи и да ги докараш с каруцата в мината. Разбра ли ме? Аз веднага ще се преоблека и ще препусна нататък. Но искам да дойдеш там колкото се може по-бързо. Ще ни трябват одеяла, ясно ли е?

— Ще имате нужда от помощ при спасителната акция — обади се лакеят, който беше говорил преди малко.

Кен бързо го огледа от главата до петите.

— Тогава смъквай тези отрупани със злато партакеши, облечи нещо подходящо и вземи един кон от конюшнята.

Той се обърна отново към Хюстън:

— Жив или мъртъв, аз ще извадя Раф от забоя. — Той я целуна бързо и хукна по стълбите към горния етаж.

Хюстън остана за миг като вцепенена, преди да започне да действа. Вече не можеше да предотврати случилото се нещастие, но можеше да облекчи страданията. Обърна се към камериерките и прислужничките:

— Чухте какво каза вашият господар. Искам всички чаршафи, покривки и одеяла за десет минути да бъдат натоварени в голямата кола.

Една от прислужничките излезе напред.

— Моят брат работи в „Малката Памела“. Мога ли да дойда с вас в лагера?

— Аз също идвам! — извика Сюзън. — Вече съм закърпила няколко счупени глави през живота си.

— Добре — отговори Хюстън, докато бързаше нагоре по стълбите, за да смени сутрешната си роба с костюм за път. — Страхувам се, че ще ни бъде необходима всяка помощ, която можем да получим.

Кен още нямаше опит е подобни катастрофи; неговите битки по правило се водеха между него и някой конкурент. По тази причина не беше подготвен за онова, което го очакваше в „Малката Памела“. Още отдалеч чу писъците на жените и си помисли, че докато е жив, няма да може да пропъди от главата си тези звуци.

Портата към лагера зееше отворена. Нямаше нито един пазач. Там седеше само някаква жена, люлееше до гърдите си бебе и се опитваше да го успокои, като му гукаше. Кен и четиримата мъже, които го придружаваха, продължиха в бавен тръс край входа на лагера, а когато в полезрението им се появиха още много жени, които или тичаха срещу тях, или просто стояха на пътя им и плачеха, те спряха и слязоха от конете.

Когато Кен понечи да мине покрай една жена, тя сграбчи с желязна хватка китката му.

— Убий ме! — изпищя пронизително тя. — Той е мъртъв, а ние нямаме нищо. Абсолютно нищо!

Кен не успя да се възпротиви и тя го отмъкна в своята колиба. Бараката на Раф изглеждаше като дворец в сравнение с това така наречено жилище. Пет дрипави и мръсни деца се притискаха едно до друго в ъгъла. Изпитите им лица и големите трескави очи издаваха, че никога през живота си не са се наяждали до насита. Кен не беше видял тези деца през вчерашния ден; но и не си спомняше да е идвал в тази част на лагера, където жилищата бяха направени от насмолена хартия и нарязани консервени кутии.

— Убий ни всичките! — крещеше жената. — Тогава ще бъдем по-добре. Сега трябва да умрем от глад.

Върху сандъка, който очевидно служеше за маса, Кен видя половин самун плесенясал хляб. Други хранителни продукти нямаше.

— Сър — каза лакеят, който беше влязъл след него в колибата, — там имат нужда от помощници при изваждането на труповете.

— Да — отговори тихо Кен, докато излизаше навън. Жената в колибата избухна в сърцераздирателен плач.

— Какви са тези хора? — попита той слугата, когато отново се озоваха на открито.

— Те не могат да си позволят да плащат наем за бараките, построени от минната компания. Той възлиза на два долара месечно за стая. По тази причина дружеството им дава под наем за един долар месечно парченце земя, върху което те сами, от материалите, които могат да намерят тук, си строят колиба. — Слугата посочи с глава мизерния квартал на лагера, където бяха струпани нагъсто колиби от тенеке и дървесни отломки.