Джуд Деверо - Сърце от лед

— Трябва да продължим — каза тя, седна на земята, отблъсна ръцете му и бързо облече остатъците от костюма си за езда.

Отпред липсваха толкова много копчета, че вече в никакъв случай не можеше да се покаже пред чужди хора.

— Те скоро ще бъдат по петите ни, а се обзалагам, че не са си позволили дълга почивка като нас.

Той я хвана за ръката.

— По горещата следа на един убиец, така ли?

— Не намирам, че моментът е подходящ за подобни шеги.

— Хюстън, бих искал първо да ми кажеш какъв план имаш. Защо бързаш толкова за Мексико?

— Ще ти отговоря, докато оседлаваме конете — каза нетърпеливо тя, стана и едва изчака Кен най-после да се надигне мързеливо от земята. — Най-добре е да се укрием в Мексико — заяви тя, докато сгъваше одеялото.

— За колко време?

— Завинаги, разбира се — отговори сърдито тя. — Не ми се вярва, че законът ще прости убийството. Там ще можем да живеем, макар и скромно; а съм чувала, че хората в Мексико не задават толкова много въпроси, както имат навика в нашата страна.

Той отново я хвана за ръката.

— Един момент! Нима твърдиш, че си готова да живееш с мен в Мексико? Като жена на изгнаник, когото търсят за убийство?

— Да, разбира се, че имам намерение да живея с теб в Мексико. Ще оседлаеш ли най-после коня си, за да тръгваме?

Хюстън не можа да каже нито дума повече, тъй като Кен я прегърна през талията и я завъртя в кръг около себе си.

— Това беше най-хубавото нещо, което съм чувал през живота си, съкровище! Ти наистина не обръщаш никакво внимание на парите ми.

— Кен! — извика тя, останала съвсем без дъх. — Моля те, пусни ме на земята. Те ще ни настигнат и ще те…

Тя отново не можа да довърши изречението си, защото Кен побърза да затвори устата й с целувка.

— Никой не язди след нас. Най-много шерифът, ако много се е ядосал, че му съсипа хубавия затвор. О, Хюстън, съкровище мое, как ми се ще сега да мога да зърна лицето на шерифа!

Хюстън се отдръпна крачка назад. В това, което беше казал, нямаше никакъв смисъл; но в същото време тя усети, че в стомаха й запърха с крила някаква пеперуда.

— Може би ще ми обясниш какво искаше да кажеш с последната си забележка.

Кен смутено запристъпва от крак на крак.

— Аз само исках да разбера как ти ще… ами… как ще реагираш, когато разбереш, че ще изгубя цялото си богатство.

Тя му хвърли един от онези ледени погледи, с които доста дръзки каубои вече бяха поставяни по местата им.

— А аз бих искала най-после да науча истината за Джейкъб Фентън.

— Не съм те излъгал, Хюстън, просто спестих част от истината. Намерих Фентън мъртъв в основата на стълбището и бях докаран в затвора, защото сметнаха, че аз съм го убил. Когато отидох в къщата на Фентън, прислугата тъкмо беше избягала да търси помощ, защото го бяха открили умрял. Въпреки че аз не се сетих да попитам дали някой действително е видял как умира Фентън. Много умно беше от твоя страна да се сетиш за тази тънка разлика.

— Защо тогава те задържаха в затвора? Защо веднага не те освободиха?

— Всъщност аз вече бях в известен смисъл освободен, миличка. — Той протегна двете си ръце към нея. — Исках само да разбера, дали ме обичаш заради самия мен или заради парите ми. Когато ти изхвърча от килията, след като ти бях казал, че ще загубя цялото си състояние, бях твърдо убеден, че веднага си изтичала при мистър Уестфийлд да го попиташ колко пари би могла да прибереш, преди да са ме обесили.

— Наистина ли си помислил такова нещо за мен? — попита тихо тя. — Сметнал си ме за толкова подла и си повярвал, че съм в състояние да изоставя на произвола на съда мъжа, когото обичам? Помислил си, че няма да си мръдна пръста, за да те спася от въжето? — Тя се обърна към коня си.

— Хюстън, сладка моя, не съм го мислил по този начин! Само исках да зная съвсем точно. Нямах никаква представа, че ти ще се побъркаш до такава степен, та ще вдигнеш затвора във въздуха, а за малко и мен заедно с него.

— Доколкото виждам, ти го преживя доста добре.

— Хюстън, нали сега няма да ми се разсърдиш за това, нали няма? Това беше само малка шега. Нямаш ли никакво чувство за хумор? Искам да кажа, сега всички в града…

— Точно така — отговори тя и го погледна с искрящи от гняв очи. — Продължавай по-нататък. Какво ще направят всички в града?

Кен я погледна със слаба усмивка.

— Може би изобщо няма да забележат.

Тя пристъпи към него.

— Няма да забележат ли? Няма да видят, че цялата предна стена на затвора липсва? Стена от неодялани камъни, която беше половин метър дебела? И, разбира се, никой не е чул трясъка, когато я вдигнах във въздуха! Да, може би всички минават покрай затвора, без да вдигнат очи към него? Шерифът пък по-скоро би си отхапал езика, отколкото да разкаже на хората за най-значителното събитие през последните десет години. А именно, че една от близначките Чандлър е поставила шашки динамит във фугите на стената, за да освободи от затвора мъжа си, който отдавна е можел да се прибере в къщи, а не, както тя е предполагала, да чака своя процес за убийство. В Чандлър и околностите сигурно вече е избухнала треска от обзалагания кога ще открия заблуждението си и дали сега аз не трябва да бъда обвинена в престъпление. — Тя отново се обърна към коня си, прекрасна картина на пламенно негодувание.