Джуд Деверо: Сърце от лед

Лошите й предчувствия бяха далеч надхвърлени от действителността, когато достигнаха границите на Чандлър. Тя насочи коня си в широка дъга на север към къщата на Кен, за да срещне колкото се може по-малко хора.

Беше шест часът сутринта, когато двамата в лек тръс се изкачиха по хълма към Вила Тагърт. Въпреки ранния час около двадесет двойки вече се намираха на мястото, тъй като „случайно“ се разхождали из околността. А пред входа се беше събрала почти цялата прислуга на дома и оживено разменяше мнения с жителите на града.

Хюстън притисна отпред костюма си за езда, придаде на лицето си израз, пълен с достойнство, доколкото й се удаде при тези обстоятелства, и продължи към кухненския вход, докато Кен слезе от седлото пред главния вход и хората веднага го наобиколиха.

— Вероятно пак иска да се прави на важен — промърмори Хюстън. По някакъв начин тя успя да прекоси кухнята и да избегне усмихнатите погледи и лишените от всякакъв такт въпроси на мисис Мърчисън.

Качи се в спалнята си, освободи Сюзън и сама си приготви банята. Полежа няколко минути във ваната, после се пъхна в леглото и издърпа завивката чак до брадичката си. В същия момент в спалнята влезе Кен, но тя се престори, че спи и той побърза да излезе.

След девет часа сън и една обилна закуска тя се почувства много по-добре телесно, но още по-зле душевно. Трябваше да направи само няколко крачки из зимната градина и вече успя да забележи необикновено големия брой хора около къщата.

По едно време Кен влезе в нейната спалня и й съобщи, че отива в мината „Малката Памела“, за да провери дали имат нужда от помощ. После я попита дали не би желала да го придружи, но тя само поклати отрицателно глава.

— Не можеш през цялото време да се криеш в черупката си — заяви намусено той. — Защо не се гордееш с това, което направи? Аз във всеки случай съм горд с теб.

След като той напусна къщата, Хюстън размисли и реши, че в едно нещо мъжът й е прав: не можеше със седмици да се крие в тази къща. Един ден трябваше да се покаже пред хората от града и колкото повече отлагаше този момент, толкова по-трудно щеше да й бъде да го стори. Затова облече дреха от син памучен плат, слезе долу и заповяда да впрегнат кабриолета й.

Бяха й необходими само няколко минути, за да установи, че Кен беше преценил абсолютно погрешно реакцията на жителите на Чандлър. Тя не беше възхвалявана като героиня, спасила своя мъж от бесилката, а й се присмиваха като на глупава жена, която до такава степен се беше паникьосала, че дори не беше направила опит първо да се осведоми при властите и да се посъветва с адвокат.

Отново мина по обиколни пътища със своя впряг, докато излезе на междуградското шосе, което водеше към „Малката Памела“. Може би там имаха нужда от нейната помощ и хората нямаше да споменават за авантюрите й.

Но Хюстън остана разочарована в своите очаквания. Пострадалите от катастрофата в шахтата се нуждаеха от нещо, на което да се смеят, и тя им даваше материал за това.

Положи големи усилия да държи главата си високо изправена, докато помагаше за разчистването на развалините на срутените къщурки и се грижеше за настаняването на вдовиците и сираците.

Най-много я ядосваше Кен, който, изглежда, се наслаждаваше на ситуацията. По време на сватбата той беше ужасно уязвен, защото тогава хората бяха останали с впечатлението, че всяка жена би предпочела Леандър за съпруг, но сега имаше безспорно доказателство, че Хюстън е влюбена до уши в него.

Хюстън непрекъснато мислеше за това, колко пъти той беше имал възможността да й каже, че фактически никой не го преследва за убийство. Можеше да говори много умело, стига да поиска. И защо през нощта, когато му каза, че са сложили динамит в основите на стената, той дори не си отвори устата?

Колкото повече слънцето се преместваше на запад, толкова по-дръзко ставаше любопитството на хората: „Нима искате да кажете, че не сте попитали шерифа какви са шансовете на вашия съпруг? Не се ли обадихте на неговия адвокат? Нали Леандър е бил посветен във всичко? Той би могъл да ви осведоми. Или вие бихте могли…“ Хюстън имаше желание да потъне вдън земя. А всеки път, когато Кен минаваше покрай нея, той сърдечно я смушкваше в ребрата, намигаше с едното око и казвайте:

— Горе главата, съкровище! Това беше само шега.

И всеки път тя трябваше да си прехапва устните, защото много й се искаше да избухне в плач. Може би за него наистина беше шега, но за нея беше страшно унижение!