Джуд Деверо - Сърце от лед

— Боже Господи! — въздъхна след известно време тя. — Означава ли това, че ти си построил тази огромна къща и си се оженил за дъщеря ми, само и само да осъществиш тази своя мечта?

Тя напразно чакаше отговор от Кен. След малко Оупъл се усмихна.

— Никак не е за чудене, че те е напуснала веднага, щом е научила за това. Как си могъл така да злоупотребиш е нея?

— Аз ли злоупотребих? Не направи ли тя същото с мен? Омъжи се за мен само заради парите ми!

Усмивката на Оупъл изчезна. Тя го изгледа укорително.

— Така ли мислиш? Имаш ли представа колко много мистър Гейтс настояваше пред нея да не се омъжва за теб? Знаеш ли колко хора се опитаха да я отклонят от намеренията й? Тя въпреки всичко се омъжи за теб. А колкото до парите, тя има достатъчно. Не е богата, но все пак винаги задоволяваше желанията си за нови дрехи…

— Тогава трябва да е имала цяло състояние. Само като се сетя как изглежда гардеробът й… — промърмори като на себе си Кен.

— Мислиш ли, че Хюстън изисква повече, с други думи, че желае богатства, които само ти можеш да й дадеш? — продължи Оупъл. — Имаш ли впечатлението, че е алчна?

Кен седна на пейката.

Оупъл положи ръка на могъщите му рамене.

— Тя ти липсва много, нали?

— Аз я познавам само от два месеца, но въпреки това… Е, предполагам, че свикнах с нея. Понякога ми идваше да я удуша, защото ме принуждаваше да върша работи, с които изобщо не бях съгласен. Обаче сега… Сега ми липсват фигурките й за коса, които толкова често настъпвах. Липсва ми това, че няма кой да се втурне в кабинета ми и да ми пречи да работя. Липсва ми играта на бейзбол с Ян и Закариа. Липсва ми… — Той стана и лицето му се оцвети в пурпурночервено. — По дяволите! Да не бях я срещал никога! Бях щастлив, преди да я срещна, и искам отново да бъда такъв. Иди й кажи, че няма да я прибера обратно, дори да пълзи на четири крака пред мен.

Кен закрачи с тежки стъпки по пътеката нагоре към къщи. Оупъл го последва.

— Кен, моля те! Аз съм само една стара дама — извика след него тя, опитвайки се да го догони.

— Нали дамите не остаряват — извика през рамо той. — Трябваше да си остана при моите проститутки — измърмори след малко. — Те поне искаха само парите ми.

Оупъл го настигна едва в неговия кабинет, където отново беше седнал пред купища документи.

— Ти си длъжен да я върнеш обратно.

— Само дяволът знае какво съм длъжен. Не искам да я виждам повече.

Оупъл седна в едно кожено кресло и си вееше, за да се разхлади. При това скришом оправи новия си здравословен корсет, укрепен с тънки стоманени пластинки вместо с банели от кит.

— Ако действително беше загубил надежда да я спечелиш отново, ти отдавна щеше да седиш в някой влак за Ню Йорк или кой знае закъде.

Кен седеше в червеното си кресло и мълчаливо се оглеждаше наоколо си.

— Не знам как да я върна обратно. Щом не се е омъжила за мен заради парите ми, тогава изобщо не разбирам защо се съгласи да ме вземе. Жени! Смятам, че ще си бъда много по-добре без съпруга. — Той погледна към нея през спуснатите си клепки. — Мислиш ли, че би се зарадвала на някакъв подарък?

— С такива неща няма да я върнеш обратно. Не и Хюстън. Тя има морала на своя баща. Извинения и клетви в любов също няма да помогнат. Тя е страшно неотстъпчива. Трябва да намериш друга възможност да я върнеш в къщи, а след това да й дадеш време да се успокои. Така може би ще успееш да я убедиш, че не си се оженил за нея само за да натриеш носа на мистър Фентън. Ти наистина не бива да го упрекваш, че не е позволил на дъщеря си да се омъжи за момчето от неговата конюшня.

Кен отвори уста и отново я затвори, без да продума. Но очите му светнаха.

— Хрумна ми нещо, но… Не, това също не би подействало. Тя никога няма да повярва, че съм способен на подобни коварни ходове.

— Не звучи лошо. Разкажи ми какво си измислил.

Кен колебливо последва предложението й и за негова огромна изненада Оупъл сметна хрумването му за великолепно.

— Дами! — изфуча тихо грамадният мъж.

Оупъл стана.

— Крайно време е да си тръгвам. Ах, почти щях да забравя причината, която всъщност ме доведе тук. Железопътният вагон пристигна и ми е невъзможно да го приема. Това наистина е прекалено скъп подарък. Ще трябва да си го вземеш обратно.

— Какво, по дяволите, бих могъл да правя аз с едни розов железопътен вагон? Ти ще си пътуваш с него.

Оупъл му се усмихна с майчинска нежност.

— Мили Кен, всички ние имаме мечти, но за съжаление, когато се сбъднат, вече не са толкова приятни, колкото е била самата мечта. Пътуването по железниците ме разболява до смърт.