Джуд Деверо - Рийган

— Нямам представа. Но аз седях напоследък два дни във вашата каюта, за да шия новите ви рокли, и не чух никакъв шум от съседната. Помислих си, че господин Уейнрайт ви помага при обслужването на заболелите от морската болест пасажери.

Рийган свъси чело и реши да провери какво става. Тя се извини на Сара и излезе от каютата. Макар че цели два дни обонянието й беше притъпено от миризмата на повърнати ястия, тя едва издържа вонята, която я лъхна, когато отвори каютата на Дейвид. Постоя известно време на прага, докато очите й свикнат със здрача, който цареше в помещението.

Чак тогава забеляза на пейката до прозореца нещо, което приличаше на мръсен вързоп парцали: господин Дейвид Уейнрайт, който целият трепереше. Рийган се приближи до него и веднага разбра, че има висока температура. Очите му присвяткваха подозрително и той си тананикаше нещо в своя делириум. Доловила шум зад гърба си, Рийган се обърна. Сара стоеше до вратата и оглеждаше ужасена каютата.

— Та тук вони като яма за течен тор! — извика тя.

— Бихте ли помолили Травис да ми донесе гореща вода? — попита Рийган с енергичен тон. — Ако може цял чебур! Донесете ми парцал и сапун от моята кабина.

— Веднага — отговори Сара и си плю на петите. Този път не искаше да е на мястото на Рийган.

Слънчевата светлина блестеше през люка в каютата на Уейнрайт и покриваше косите на Рийган със златисто сияние. Нейната мека, приятно ухаеща муселинова рокля изглеждаше на тази светлина като коприна, а бродираните от златни нишки декоративни рози по краищата искряха.

Рийган държеше книга на скута си и гласът й беше толкова обаятелен, колкото гледката, която представляваше.

Дейвид, на когото четеше на глас от книгата, седеше на другия край на пейката до прозореца, облегнал се удобно на възглавниците, едната ръка с превръзка през шията, бяла чиста риза с отворена яка. Вече беше минал месец, откакто Рийган го намери в безсъзнание в каютата му. При първите резки люшкания на кораба се беше разболял от морска болест и се беше оттеглил в каютата си. Няколко часа по-късно паднал толкова лошо от койката, че си счупил ръката. Почти в несвяст от болки и гадене, не могъл да извика за помощ. Когато Рийган го намери, той вече не знаеше кой е и къде се намира и след като ръката му беше наместена и гипсирана, състоянието му остана с дни толкова критично, че всички се страхуваха дали ще оцелее.

В тази критична фаза Рийган ден и нощ не се откъсваше от него. Чистеше повърнатото от пода, търкаше каютата, миеше болния, слагаше го да седне на леглото и го хранеше с каша, приготвена от консервирана в саламура риба. Ободряваше го и с волята си поддържаше инстинкта му за самосъхранение. Дейвид беше неблагодарен пациент: оплакваше се постоянно, че щял да умре, нямало никога да види отново Англия и американците щели да бъдат виновни за смъртта му. С часове разказваше на Рийган за предчувствията си, че земните му дни били преброени.

За Рийган състоянието на Дейвид беше добър предлог да се отскубне от присъствието на Травис. Освен това се радваше, че за пръв път в живота имаха нужда от нея и не трябваше постоянно да се упреква, че е в тежест на други.

— Моля те, Рийган — помоли я Дейвид — остави за малко книгата настрана и поразговаряй с мен. — Той премести счупената си ръка върху възглавницата — жест, който трябваше да подчертае неговата безпомощност.

— За какво искаш да разговаряш с мен? Нима вече не изчерпахме всички теми? — попита тя.

— Знаеш добре, че разговаряхме предимно за мен. Но за теб направо не зная нищо. Кои са твоите родители? Къде си живяла в Ливърпул и как си се запознала с този американец?

Рийган затвори книгата и се изправи.

— Може би е по-добре да се разходим малко на палубата. Времето е превъзходно и малко движение ще ни бъде полезно.

С пресилена усмивка на лицето Дейвид сложи крака върху дъсчения под и изчака търпеливо, докато Рийган му помогна да стане.

— Моята мистериозна дама — каза той закачливо, но изглежда не му беше неприятно, че булото на тайната продължи да закрива предишния й живот.

Когато пристигнаха на палубата — той сложил ръка на раменете й, тя, подкрепяща го с ръка около кръста му — Травис беше първият, когото срещнаха. Рийган не можеше да не направи сравнение между този строен, рус мъж в безупречния му костюм до нея и Травис в неговата пропита от пот памучна риза и разрошената коса, която миришеше на морска вода.

— Идвате за глътка свеж въздух, нали? — попита Травис учтиво, и подигравателно намигна на Рийган. Уейнрайт отвърна на въпроса му с късо, почти рязко кимане.