Джуд Деверо - Рийган

Лицето му се промени мигом. Гневът се превърна в страст, очите му се впериха в гърдите й.

— Не — прошепна тя, докато се мъчеше да се отскубне от хипнотичната магия на погледа му. После сама се опря на силната му ръка. Той я притегли към тялото си и изви кръста й.

Тя се бранеше, не искаше да се подчини, показвайки воля, ала когато усети устните му, съпротивата рухна.

— Ще правиш това, което аз ти казвам — чу тя нисък, заплашителен глас. Вдигна я високо и започна да я целува по шията. — Ще ми принадлежиш дотогава, докато ми харесва.

Тя отметна със затворени очи глава назад и се остави безволево в ръцете му. Не знаеше как щеше да се отскубне от този мъж, който с такава лекота обладаваше тялото й.

— Ти ми принадлежиш — шепнеше Травис. — Намерих те на улицата и затова ми принадлежиш. Той я отмести към стената, докато тя се вкопчваше с ръце в раменете му и забиваше пръсти в плътта му през ризата, привличайки го още по-плътно до себе си.

Лявата му ръка се плъзна по хълбоците й, галеше бедрата й, вдигна краката й и ги постави на хълбоците си. Тя се уви около него с двата си крака, заби нокти в гърба му, висеше на тялото му като на мраморна колона, докато той галеше хълбоците й.

Ръцете му я милваха, играеха си с нея. Обзе я луда страст. Не забеляза кога той разкопча колана си и събу панталона. Хвана я с две ръце за хълбоците, вдигна я високо във въздуха и я постави върху члена си. За миг тя отвори очи.

Вилнееше с двете си длани из косата му, докато той без усилие я вдигаше и спускаше все по-бързо, докато почти не закрещя от сладостно изтръпване. Когато впи устни в нейните, краката й се сплетоха здраво около него, а телата им бяха обхванати от могъщата конвулсия на върховното удоволствие.

После тя бавно се съвзе от този транс. Тялото й беше само лепкава маса върху яките, мускулести бедра на Травис. Той целуна нежно окъпания й в пот тил, докато все още я държеше на ръце. Отнесе я като малко дете в леглото и я положи в него така, сякаш беше крехка, незаменима скъпоценност.

Бавно съблече ризата си като се олюляваше, сякаш беше останал без сили и легна при нея.

— Още една пропусната вечеря — измърмори той, но изглежда не съжаляваше искрено. Притегли я към гърдите си и окъпаните им в пот тела прилепнаха едно към друго.

— Няма да ти позволя да ме напуснеш. Никога… — прошепна той преди сънят да ги надвие.

На следващото утро тя не искаше да го погледне, защото усещаше самодоволното му изражение. Изглеждаше толкова самоуверен, че й идваше да го халоса с нещо. Очевидно си въобразява, че вече познава и кътните й зъби, че я владее изцяло и му стига да мръдне пръста си, за да му се подчини.

Така й се искаше да изтрие тази самоувереност от лицето му. С какво наслаждение би наблюдавала как му се изплъзва онова, което си въобразява че му принадлежи по право.

Когато закусваха, на вратата се почука кратко и влезе Сара Трамбъл.

— Ах! — възкликна тя. — Моля за извинение! Мислех си, че вече сте на палубата или при болните!

— Седнете при нас, Сара — покани я Травис — и хапнете един залък. — И погледна Рийган така, сякаш прекрасно разбира какво е в душата й.

Сара втренчено гледаше муселина, който беше завършила едва вчера. Като се позасмя и хвърли ироничен поглед към Травис, тя каза:

— Ако ще се отнасяте винаги така с труда ми, Травис, може да си спестите парите за шиенето.

Травис прокара ръце през косата си и каза през смях, докато Рийган, цялата изчервена, гледаше настрани:

— Ще се постарая да се владея. Сега ви оставям сами. Капитанът плава с непълен екипаж и има нужда от мен като временен работник. Макар че — добави той ухилено — днес се чувствам малко изморен. — Целуна по бузата Рийган, която извърна лицето си, и напусна каютата.

Сара го изпрати с дълбока въздишка:

— Ако имаше още мъже като него, бих могла да се простя с моминството.

Ако Рийган беше научила някои цветисти ругатни, тя сигурно щеше да ги употреби сега, но само попита с ехиден тон:

— Днес нямате ли никаква работа?

Сара не се разсърди на тази забележка. Тя само се усмихна и каза:

— Ако ми принадлежеше, и аз щях да бъда ревнива.

— Да принадлежи на мен…? — Рийган си пое припряно въздух и каза с малко по-спокоен тон: — Травис Станфорд не принадлежи на никого. — После се залови да разтребва масата.

Сара я погледна и реши да смени темата:

— Познавате ли мъжа отсреща, госпожо Станфорд?

— Дейвид Уейнрайт ли? Двамата само разговаряхме малко. Един бегъл познат, би могло да се каже. Как е той?