Джуд Деверо - Рийган

Травис стоеше в рамката на вратата, широко разкрачил нозе, за да балансира люлеенето на кораба. Водата се стичаше на малки вадички по косата му, по лицето и по престилката от тежка мушама.

Той я вдигна, когато се изтърколи пред краката му.

— Ранена ли си? — изкрещя и я притисна към гърдите си. Едва сега осъзна, че този страхотен вой там отвън трябва да я е събудил.

— Какво става там горе? Потъваме ли? — попита тя и се сгуши в него. Колко се зарадва, че е отново при нея!

— Има само буря — изкрещя той с всички сили, за да надвика шумотевицата. — Тя не може да ни застраши. Вече с дни се подготвяме за нея. От теб искам само да стоиш тук в каютата! Да не ти щукне отново да излезеш на палубата или да отидеш при другите пасажери! Разбра ли ме?

Тя кимна, опряна на рамото му, вкопчи се в него и си помисли щастлива: значи ме беше оставил тези три дни, защото е трябвало да подготви кораба за бурята!

Отнесе я до леглото, погледна я загадъчно и я целуна дълго и страстно.

— Стой тук — повтори той и я помилва нежно над зачервените от плач очи.

После отново замина. Когато вече не беше в обятията на Травис, корабът се люлееше по-силно и тя се вкопчи с две ръце в ръба на койката, за да не падне от леглото. Вода течеше под вратата на каютата и скоро покри пода.

Втренчи се в прииждащата и отливащата се вода и се опита да си представи какво ли беше горе на палубата. Щом като морето проникваше вече в каютата, вълните бяха достатъчно високи и заливаха палубата. Нейната богата фантазия й рисуваше страховити гледки. Като малко дете стана неволен свидетел как слугиня на вуйчо й получи писмо със съобщение, че мъжът й бил хвърлен през борда при морска буря. Беше прочела на глас на кухненския персонал страшните подробности на нещастието и всяка дума се беше забила в съзнанието й.

Това писмо сигурно не преувеличаваше. Вълните там горе действително трябваше да са високи колкото цяла къща, щом като громоляха по палубата, и такава стихия можеше да повлече със себе си дузина мъже, когато отново се излива в морето.

И Травис работеше там горе!

Тази мисъл отекна като тревожен сигнал в главата й.

Травис беше толкова самоуверен и сигурно си мислеше, че може да дава заповеди дори на морето. Отгоре на всичко той не беше истински моряк. Само като юноша беше пътувал няколко години с китоловен кораб. Сега му се налагаше в тази буря да работи на палубата, за да заплати пътуването си.

В този миг върху кораба връхлетя особено висока вълна и изхвърли Рийган за втори път от леглото. Може би това е точно тази вълна, която е помела Травис през борда, помисли си тя ужасена.

Погледът й бе привлечен от шумното пукане на тавана на каютата. Изглежда корабът се разпадаше. Вкопчена с две ръце за ръба на койката, тя се изправи на крака и тръгна към куфара, който за щастие беше захванат за пода. Трябваше да облече връхна дреха и някак си да стигне до палубата. Някой наистина трябваше да спаси Травис от самия него, трябваше да го придума да се върне в каютата, която щеше да му предложи поне малко безопасност. В случай че не се подчини, някой трябваше да не го изпуска от очи.

Ако беше паднал зад борда, беше решила да му хвърли въже.

Историите, които Рийган досега беше чувала или чела бледнееха пред действителността, когато отвори вратата под задната корабна палуба. Трябваше да хвърли всичките си сили, за да надмогне бурята и солената вода, която плискаше в лицето и дразнеше очите, да отвори вратата толкова, че да се промъкне на палубата. Вратата захлопна подире й. Сред солените вълни за миг стана вир вода и вълненото манто увисна като тежък чувал на тялото й.

Вкопчи се със сетни усилия в парапета на стълбището и се опита отчаяно да стои на краката си в придошлата вода, докато се оглеждаше за Травис сред бушуващия потоп. Отвесните вълни я връхлитаха така, сякаш щяха да пробиват дупки в тялото й. Първоначално не различаваше мъжете на палубата от пристройките. Но тя се задържа на палубата. Огромното желание да се убеди, че Травис е в безопасност, беше по-силно от болката, която й причиняваха солената вода и вилнеещата стихия.

Лека-полека очите й привикваха към урагана, и докато непрестанно триеше солта от очите си, успя най-сетне да съзре няколко призрачни фигури в средата на дългата главна палуба. Преда да размисли как да стигне до тази част на кораба, една отвесна вълна я събори върху палубните дъски и я понесе като парче дърво по палубата. Водният тласък я удари о перилата на борда, тя се опита да се хване здраво някъде. Ръцете й тършуваха в прииждащата вода и се натъкнаха на дървен лафет на оръдие. Вкопчи се като удавник в него.