Джуд Деверо - Рийган

— Или ще тръгнеш с мен надолу към каютата, или ще те понеса на гръб по стълбището пред очите на събралия се екипаж.

Връхлетя я чувство на безпомощност. Защо този мъж не можеше да разговаря разумно с нея? Какво трябваше да направи, за да проумее колко важно беше за нея да има чувството, че се нуждаят от нея?

Когато той понечи да сложи ръка върху рамото й, тя се обърна рязко кръгом и тръгна забързано надолу по стълбището. Влезе в каютата им, седна на пейката пред прозореца и едва сдържа сълзите си. Никак не беше лесно да запази илюзията си, че някой ден щяха да я уважават като дама, когато я третираха като невръстно дете.

Мина време, преди Травис да влезе в кабината при нея с поднос, отрупан с ястия. Мълчаливо подготви масата и седна до нея.

— Вечерята е готова — каза той и понечи да вземе ръката й, ала тя я издърпа.

— По дяволите! — разгневи се той и скочи от пейката. — Седиш така, сякаш съм те напляскал. И то само защото ти казах, че не бива да пропускаш вечерята си и да се лишаваш от съня си, за да помогнеш на няколко души, които дори не познаваш!

— Познавам Сара! — сопна му се тя. — И ти не ми каза да си почина, а ми заповяда! Ти винаги само си искал, никога не си молил за нищо. Не ти ли е минала някога мисълта, че съм разумно същество със собствена воля? В Англия ме държа под ключ в една стая, която не биваше да напускам. Сега ме затваряш в една малка каюта. Защо не ме вържеш за леглото или оковеш за масата? Защо не кажеш честно какво представлявам за теб?

Върху лицето му се изписаха безброй чувства, преди да се окопити от объркването и да й каже:

— Та аз ти обясних защо не можех да те оставя в Англия. Дори попитах този юноша, с когото разговаряше на задната корабна палуба, дали не е твой стар познат. Ако беше така, щях да те върна при семейството ти.

Едва сега очите й се напълниха със сълзи. Беше си въобразила, че Травис я ревнува, докато той търсеше само възможност на бърза ръка да се отърве от нея.

— Съжалявам, че съм ти в тежест — каза тя уязвена. — Навярно ще трябва да ме хвърлиш през борда, за да си спестиш по-нататъшните грижи.

В отговор Травис само поклати удивено глава и каза:

— Логиката ти навярно ще остане завинаги непонятна за мен, дори и хиляда години да живея. Не искаш ли например най-напред да хапнеш нещо, преди да те отведа на междинната палуба? Ако зависи от мен, можеш цяла нощ да държиш нощното гърне пред лицето на болните от морска болест.

Той я погледна с големите си очи с такова чистосърдечие, сякаш беше бог, когото молеше за добро време. Как да му обясни, че не иска жертви от него, а единствено правото да решава свободно? И че иска да докаже на себе си и на вуйчо си дали я бива за нещо?

Травис я отведе до отрупаната маса, но тя изглежда не можеше да се отърси от своето настроение. Човъркаше с вилицата из яденето и едва преглъщаше залците, докато се мъчеше да слуша Травис. Нито една дума не стигаше до съзнанието й, защото постоянно мислеше за това, че през целия си живот ще остане пленница и никога няма да има своя собствена воля.

— Изпий си поне виното — увещаваше я Травис.

Послушно вдигна чашата си и усети как тялото й се отпуска. Стори й се съвсем естествено, когато Травис я взе в прегръдките си, притисна я здраво към себе си и я отнесе в леглото. Смътно усещаше как я съблича, а когато легна гол до нея и я зацелува по шията, тя се усмихна и задряма.

Травис притегли завивката над нея и забеляза колко е изтощена. Взе пурата и се отправи към задната палуба да пуши.

— Свикнахте ли вече?

— Ами да — каза Травис, като се обърна към капитана. — Вече сме на път да свикнем.

Капитанът огледа от главата до петите Травис, който се бе облегнал на перилото на борда с пура в ъгъла на устата.

— Затруднения ли имаш, момчето ми? — попита той загрижено.

Травис се усмихна. Капитанът и баща му бяха приятели десетки години, преди старият да почине от холера.

— Какво разбираш от жени?

— Какво разбира един женен мъж от тях — отговори капитанът с едва забележима усмивка, зарадван, че не става дума за нещо сериозно. — Съжалявам, че още не съм се запознал с жена ти. Тя трябва да е красавица.

Травис разглеждаше пурата си. Мина време, преди да отвърне:

— Да. Само че ми е трудно да я разбирам. — Травис беше прям човек и затова предпочете да смени темата: — Убеден ли си, че съм завързал достатъчно сигурно мебелите си в трюма?

— Така мисля — отговори капитанът. — Но се питам само, защо са ти нови мебели? Или си разширил къщата си с още едно крило?