Джуд Деверо - Рийган

Травис забеляза как дребният мъж презрително сви устни, но не реагира на предизвикателството му, а Рийган беше прекалено заета с това да запази самообладанието си, докато отместваше ръката на Травис от рамото си.

— Надявах се, че сте стари познати — каза Травис, избягвайки погледа на Рийган, понеже тонът му го изобличаваше в лъжа. — Трябва отново да се залавям за работата, скъпа — добави той с усмивка. — Нали ще останеш тук горе и ще стоиш настрана от долната палуба? — Той не изчака отговора й, а изгледа Уейнрайт с изпитателен поглед.

— Нали все пак мога да ви я доверя с чиста съвест? — попита той учтиво, но изглежда с усилие сдържаше напушилия го смях. Рийган на драго сърце би го ритнала по пищяла.

Травис се обърна кръгом и изтича по стълбището надолу към междинната палуба, докато Рийган се питаше дали я ревнува. Не беше изключено Травис да се страхува, че няма да издържи конкуренция с един джентълмен от калибъра на господин Уейнрайт.

С настъпването на прилива корабът излезе в открито море. Рийган беше прекалено развълнувана, за да хапне нещо, и прекалено любопитна, за да напусне палубата дори само за миг. При това въобще не забеляза, че Дейвид ставаше все по-блед и започна болезнено да преглъща. Когато той се оттегли с учтиво извинение, тя само кимна усмихнато и остана сама на палубата.

Морски чайки кръжаха с крясъци около върховете на мачтите, когато мъжете опъваха платната. Люлеенето на кораба й напомни за това, че се отправяше на морско пътешествие и че с вдигането на котвата за нея започваше нов живот.

— Изглеждаш щастлива — каза Травис тихо до нея. Не беше чула кога е изкачил стълбището.

— Ах, наистина се чувствам щастлива. Какво правят мъжете сега? Къде водят тези стълбища? Къде са се настанили другите пътници? Изглеждат ли техните стаи като нашата? Боядисана ли е всяка стая в различен цвят?

Травис я погледна развеселен и й разказа всичко, което знаеше за кораба. Че представлява бриг с двадесет и четири оръдия на борда, които са му необходими за отбрана срещу пирати. Останалите пасажери обитаваха долната палуба в средата на кораба, обясни й той, но не спомена нищо за лошото проветрение на техните помещения и строгите правила, които важаха там. Само на тях двамата и на Уейнрайт беше разрешено да се движат свободно на кораба.

По-нататък й разясни защо напоследък почти всички кораби бяха боядисани в жълто. Преди американската революция господстваше обичаят всички кораби да се лакират, ала с всяко ново боядисване дървото потъмняваше все повече. С други думи колкото по-стар беше корабът, толкова по-тъмен беше неговият цвят. По време на войната англичаните имаха навика при нападение да се насочват най-напред към тъмните кораби, докато на някого му хрумна идеята да ги боядиса наново със светла боя, сякаш току-що бяха слезли от щапела.

Травис й показа няколко оцветени в червено места на палубата й и разказа, че почти цялата вътрешност на кораба била боядисана в червено, най-вече местоположенията на оръдията, за да свиквал екипажът с този цвят и да не изпадал в паника, когато при морско сражение се наложело да воюва сред изплискани със свежа кръв дъски.

— Откъде знаеш всичко това? — удиви се Рийган.

— Известно време плавах с китоловен кораб. Друг път ще ти разкажа за него. Сега ще донеса нещо да хапнем, като естествено допускам, че си предразположена към ядене.

— А защо да не съм предразположена към ядене? От закуската насам не съм слагала залък в устата си, оттогава мина цяла вечност.

— Вече се боях, че дребничкият ти приятел може да те е заразил с морската си болест. Обзалагам се, че в този момент около половината пасажери на междинната палуба повръщат в нощните си гърнета.

— Наистина ли? Ах, Травис, аз трябва да отида при тях! Вероятно ще успея да им помогна?

Той я хвана здраво за ръката, преди да стигне до стълбището.

— Ще имаш достатъчно възможности да се грижиш за болни хора, съкровището ми. Ала най-напред се наяж и отдъхни. Днешният ден беше напрегнат за теб.

Може би имаше право и тя наистина беше изморена, но от постоянните му нареждания й беше дошло до гуша.

— Никак не съм гладна и ще си отдъхна по-късно. Сега отивам при пасажерите долу да им предложа помощта си.

— А пък аз ти казвам, че ще се откажеш от намеренията си и ще ми се подчиниш.

Тя не помръдна от мястото си и го изгледа разярено. В този миг той се наведе надолу, лицето му се доближи съвсем до нейното и каза тихо: