Джуд Деверо - Лея

Той стана и си тръгна.

Докато приготвяше закуската, Лея мислеше върху думите на Ревис. Какво право имаше да съди човек, след като баща й и собственият й брат са престъпници? Може би той не е толкова лош? Може би има нещо добро в него. Той се грижи за Ейб и за младите си братя, които вероятно са толкова глупави, че не могат сами да се справят е живота си. Може би има смекчаващи обстоятелства. Може би има причина за обирите, които извършва. Вероятно тя би могла да му помогне, да му покаже, че има и други възможности.

Докато прибираше всичко от закуската, очакваше с нетърпение разходката с Ревис. Верити я хвана за ръка.

— Не отивай — грубо прошепна тя. — Ревис е зъл.

Лея се отдръпна несъзнателно. Не можеше да каже точно какво мисли. Верити се плашеше дори от собствената си сянка. Страхуваше се от Бъд и Кал. Без съмнение тя би предупредила Лея да не остава насаме и с един от тези безобидни гиганти.

— Всичко ще е наред — каза Лея снизходително. — Почивай си, аз ще ти донеса цветя.

— Лея — умоляваше я другата.

— Отивай да си почиваш — почти заповяда Лея и светлината в погледа на Верити изчезна.

Бавно изплашената малка жена се върна обратно към ъгъла си.

Лея се замисли за миг за липсата на смелост у Верити. Нямаше много време да мисли за нея. Щом веднъж започнеше да се разбира с Ревис, би могла да измъкне Уесли от гората.

След половин час тичаше надолу по склона. Твърде лесно избяга от момчетата и очакваше с нетърпение едно свободно утро. Когато видя Ревис, колебливо се усмихна.

— Хайде, ела, коня ти те чака, скъпа моя.

В началото Лея беше толкова доволна да бъде поне за известно време далеч от грижите си, че дори не забелязваше мъжа. Беше горещо. Въздухът трептеше от мараня и всичко изглеждаше красиво.

— В теб гори огън, Лея. Ти би била добър партньор за всеки мъж — каза Ревис.

— Аз съм омъжена жена — отвърна тя, като потупваше коня по врата.

— А къде е съпругът ти?

— В Суитбрайър, Кентъки — бързо каза тя. — На някое определено място ли отиваме?

— Просто надолу в планината. Глупак е всеки мъж, който те изпусне от погледа си. Аз мога да ти подаря копринена рокля.

Тя му се усмихна.

— Благодаря ти, имам няколко такива. Не мисля, че съпругът ми ще се съгласи да остана тук. — Как й се искаше това да е истина!

— Мога ли с нещо да те убедя да останеш с мен? Въпреки че си повтаряше, че това е без значение, беше й много приятно да бъде ухажвана от този красив мъж.

Той я мислеше за дама, въпреки че знаеше, че е една от Саймънс.

Дърветата оредяваха. Останки от отсечени дървета показваха местата, откъдето са минавали хора.

— Оттук ли минава пътят на Запад — попита тя, като погледна дълбоките утъпкани бразди от колелата на фургоните. — По-добре да се връщаме.

— Не — отвърна той — един поток пресича пътя. Искам да ти покажа нещо.

— Ако някой те види… Имам предвид…

— Знам какво имаш предвид — каза тежко той. — Нека ти покажа нещо.

— Разбира се.

Препускаха по този често използван път. Съвсем наблизо се виждаше дим от лагерен огън.

Ревис извади от джоба си черна копринена кърпа и пред очите на Лея я завърза през лицето си. Това никак не й хареса.

Почти беше забравила, че е крадец.

— По-добре да се връщаме.

— Все още не, високомерна принцесо моя — каза той и сграбчи юздите на коня й.

След миг те шумно се понесоха към пушека. Лея едва се удържаше на седлото. Веднъж изпищя „не“, но той не й обърна никакво внимание. С гръм и трясък връхлетяха на поляната. Там се бяха установили два фургона. Всеки един от заселниците бе зает с някаква работа в лагера. Когато ги видяха, те замръзнаха. Ревис простреля един от тях в челото.

Лея се вкамени от страх и учудване. С едно движение тя скочи от коня и се втурна към мъртвия мъж. Близо до нея изпищя жена.

Ревис приближи до надвесената над мъжа Лея.

— Вземи им нещата, Лея — хладно каза той.

— Животно — изпищя тя и започна да го удря с юмруци. Той снижи пистолета и простреля в рамото жената до Лея.

Петима от заселниците и две деца стояха до фургоните и гледаха с ужас маскирания мъж и жената до него.

— Ако не ми се подчиниш, ще трябва да избереш кой ще е следващият — каза той и извади още един пистолет от седлото.

Жената падна в краката на Лея. Раната й кървеше. Тя се разплака.

— Имаш десет секунди да ми се подчиниш.

— Какво… какво да направя.

Тя знаеше, че само действията й значеха нещо, думите бяха безполезни.

— Вземи шапката на мъжа и я напълни с всичко, което имат. — Той насочи пистолета. — Ако причините зло на партньорката ми, ще ви застрелям.