Джуд Деверо - Лея

— О, Уесли, случи се нещо ужасно. Мъжете ловуваха и те простреляха по погрешка. Помогнаха ми да те пренеса до тук и си заминаха. Страхуваха се да не започнеш да ги преследваш, когато дойдеш в съзнание и затова побързаха да си тръгнат.

Пое дълбоко въздух. Предстоеше най-трудното.

— След като те доведохме, едно малко момиче се появи на вратата. Тя ме помоли да я придружа до къщата й. Баща й е починал, а майка й и шестте й малки братчета и сестрички са повалени от шарка. Това момиченце трябва самичко да се грижи за тях. Реших, че тук ще бъдеш добре сам и тръгнах с нея. През целия ден готвих, чистих и се грижих за болните.

Спря рязко и го погледна. Очите й го умоляваха да й повярва. Още един спор за днес би й дошъл твърде много.

Уесли я прониза с поглед. Никога през живота си не бе изричала толкова много лъжи накуп. Въпреки това тя го молеше да й повярва. Под очите й имаше сенки, роклята й беше покрита с мазни петна. Той знаеше, че никой не живее в тези гори и точно затова я бе довел тук. Знаеше, че има гнездо на разбойници, които убиват всеки, който попадне в тяхната територия.

А Лея съчинява история за жена със седем деца, която живее тук. Точно сега той се чувстваше прекалено слаб, за да стане и разбере къде е била през целия ден. Уплашеният й вид говореше ясно, че тя няма да му разкаже какво се е случило.

— Ти винаги се грижиш за другите и се опитваш да разрешиш проблемите им — той се опита да се усмихне.

— Нали… нямаш нищо против — попита тя със затаен дъх. Наистина ли той щеше да й повярва? Дали раната му нямаше да се отвори когато тръгне да я търси?

— Лея — гласът му беше мек — такъв ли тиранин съм бил, та мислиш, че ще те принудя да останеш тук и да оставиш една вдовица с няколко дечица да умрат? Това ли мислиш за мен?

— Не… не съм сигурна какво мога да очаквам от теб. Раната ти не изглежда толкова опасна, колкото мислех. Тревожих се, че те оставям сам в колибата.

„Прекалено си уплашена от нещо, за да останеш с мен“, мислеше си той. Взе ръката й и я целуна.

— Можеш ли да останеш, или трябва да се върнеш?

Тя се ужасяваше от обратния път надолу по склона в нощта, но се страхуваше да остане при Уес. Ревис можеше да я търси.

— Трябва да се връщам. Всичко ще бъде добре, нали.

— Ще оцелея някак си, макар че ще ми липсваш. Ти върви и гледай да поспиш повече. Аз просто ще ям и ще поспя още малко. Не мога да върша нищо друго, защото ме боли. — Гласът му звучеше уморено.

— Да — промърмори Лея и с последни сили излезе от колибата.

— Проклета да е — възкликна Уесли, след като вратата се затвори.

В какво ли за бога се е забъркала? Първо се измъква през нощта, за да се среща с онзи нехранимайко, който беше в бивака ни, а после през целия следващ ден е нервна и неспокойна като гърмяща змия. После го прострелват и докато раната му кърви до смърт, тя се бори с някакъв негодник.

Днес Уесли остана в леглото, хапна от храната, която някой му беше донесъл и зачака завръщането на жена си. Когато отново я видя, тя изглеждаше с десет години по-стара и изплашена до смърт. Какво, по дяволите, ставаше?

Внимателно, с ръка на превързаните си гърди той се надигна от леглото. Въпреки всичката кръв, която загуби, раната не беше толкова страшна. Умишлено се опита да се отърве от Лея преди тя да пожелае да го прегледа. След като тя можеше да лъже, и той щеше да й отвърне със същото. Трябваше да й се покаже по-болен, отколкото е.

Излезе навън. Вдигна глава и се ослуша. Беше много лесно да чуе как Лея си проправя път надолу по склона. С тези стъпки тя нямаше да успее да свърши нещо кой знае колко тайно.

Последва я и чу още нечии стъпки отляво. Бяха тежки и тромави. Позна големия мъж, когото видя за пръв път в бивака. Той незабелязано следваше Лея.

Безшумно се плъзна наляво. Държеше един голям клон. Трябваше да държи нещо тежко, за да привлече вниманието на огромния човек. Следва ги доста време преди да спре над колибата на поляната. Мълчаливо наблюдаваше Лея, която се отправи към задната страна на колибата. Различи един слаб мъж, който се затича да я посрещне.

Думите му достигат до него:

— Къде, за бога, беше?

Уесли наблюдаваше всичко клекнал на земята. Не можеше да си обясни в какво точно се е забъркала Лея.

Изведнъж подскочи. Нечий крак беше стъпил върху клона, който носеше. Погледна нагоре и срещна погледа на младия гигант. Инстинктивно приготви юмрук, но в същия миг някой зад него го хвана. Обърна се и видя втори великан.

Издърпа си ръката.