Джуд Деверо - Лея

Той повдигна тъмни вежди.

— Може би трябва да те науча на някои обноски. Малко болка би те накарала да проявиш желание.

— Тя го заслужава — насъскваше го Ейб.

— Млък — излая Ревис, като не изпускаше от поглед лицето на Лея. — Глупавият ти брат разказа ли ти за мен? Вземам каквото искам и го използвам докато се износи напълно. Не можеш да ми устоиш. Не можеш да се бориш с мен, защото винаги побеждавам.

Той я целуна грубо и страстно по устните.

Когато се отдръпна, светлината в очите му говореше, че с сигурен, че тя вече го желае. Беше убеден, че целувката му ще я накара да падне в краката му.

Лея изръмжа и се изплю в лицето му. После извърна глава, когато той повдигна ръка да я удари.

— Бъд и Кал — каза тя — ако не ме защитите, никога вече няма да ви готвя.

При тези думи ръката на Ревис увисна във въздуха. Той рязко я освободи и я блъсна към стената. Красивото му лице се беше изкривило в грозна усмивка.

— Мислиш, че можеш да настроиш братята ми срещу мен? Мислиш, че можеш да контролираш всичко което е мое?

— Не, аз… не искам да ме докосваш. Това е всичко. Не искам да контролирам.

Нещо в него я уплаши повече от всякога. Ръцете й се бяха вкопчили в стената зад нея, сякаш с нокти можеше да издълбае пътя към свободата.

— Трябва да запомниш, че аз съм господаря тук. Нито една проклета жена… — и той отново вдигна ръка да я удари. Но не я достигна.

Голямата ръка на Бъд леко хвана Ревис за китката.

— Жената ще готви — каза той. Гласът му звучеше благо, но се чувстваше повелителна нотка.

Лицето на Ревис беше озадачено. Той започна да говори, но погледна мъжете, които го пазеха и го караха да изглежда малък, очите му се върнаха върху Лея и това, което тя видя в тях, я накара да потрепери. Сега вече той я мразеше. За миг почти съжали, че не му се е отдала.

Ревис откопчи ръка от хватката на Бъд, обърна се на пети и излезе от колибата.

За момент всички останаха мълчаливи. След това Верити започна да плаче високо. Ейб тежко седна на един стол.

— О, боже, Ревис не е човек, когото можеш да ядосваш безнаказано.

Бъд и Кал се спогледаха мълчаливо и също излязоха от колибата. С треперещи ръце Лея започна да прибира масата.

Лея успя да се измъкне от колибата едва късно вечерта. Ревис не се беше върнал. Верити беше толкова уплашена от нападението му над Лея, че трябваше да минат часове, за да се успокои. В пристъп на истерия тя повтаряше непрекъснато как Ревис ще се върне и ще убие всички тях. Лея изми крехката жена и най-накрая я приспа.

Ейб започна да обяснява нещо за държанието на Лея, но само няколко добре подбрани от нея думи го накараха да млъкне и да напусне помещението. През по-голямата част от деня тя готви. По време на обяда положи максимум усилия, за да благодари на Бъд и Кал за помощта. Те не реагираха изобщо, сякаш не я бяха чули. Импулсивно Лея целуна всеки един от тях по бузата.

— Не мислиш да си лягаш с тези бездушни кукли, нали — изквича Ейб. — Не можеш да отхвърлиш Ревис заради тези глупаци.

— Ейб — започна Лея безстрастно — чух достатъчно от теб. Ако ти…

— Ако продължаваш да ни подлудяваш, ще разкажа за богатото ти момче, скрито далеч оттук — сряза я Ейб. — Помисли добре преди да ме заплашиш отново.

Лея не каза нито дума повече. Ейб се изкикоти самодоволно и продължи да й напомня за малките домашни задължения, които й се полагаха.

Тя свърши работата си едва през нощта и потегли по дългия път към колибата на Уесли. По целия път нагоре тя мисли историята, с която да оправдае отсъствието си. Пристигна много изморена. Сърцето й биеше силно. Дали Уесли е добре?

Запали фенера до леглото и въздъхна с облекчение, когато го видя да спи кротко. Той веднага отвори очи.

— Лея — прошепна.

— Сега съм тук. Донесох ти храна. Можеш ли да се храниш?

Той мълчаливо я наблюдаваше.

— Къде беше, Лея — меко попита той и се помъчи да седне.

— Не ставай, лежи спокойно. Аз ще те нахраня.

Опита се да го спре, но той отмести ръцете й:

— Искам отговор.

Това не беше молба, а заповед. Изведнъж тя усети, че й идва много. Тръсна се на края на леглото, сложи ръце пред лицето си и започна да плаче.

— Лея, скъпа! — той хвана нежно ръката й. — Не исках да те разплаквам.

— Аз… Извинявай! — каза тя хълцайки. — Страшно съм измъчена. Толкова неща се струпаха наведнъж…

— Какви неща? — каза той през зъби. — Кой стреля по мен? Къде беше цял ден?

Лея избърса лице с опакото на ръката си. Въпреки умората си тя нямаше намерение да му разказва патилата си.