Джуд Деверо - Спомен

— Талис е жаден — бе единственото, което се изтръгна от нея.

След още час дирене, докато двамата възрастни безумно се страхуваха да я изтърват от очи. Кали приседна до пътя и каза с необичайно зрял глас:

— Ще го извикам при себе си.

— Да, разбира се. Трябва да продължаваш да го викаш. Може да те чуе — съгласи се Мег, като се стараеше да прогони обзелата я паника и от гласа, и от мисълта си. Уил се бе качил на каруцата и се връщаше по на километър-два по всеки от шестте пътища. От време на време се появяваше и съобщаваше, че не е открил нищо, нито пък някой е виждал момче като Талис.

Кали седна на тревата под дърветата встрани на пътя, сгъна крака, обви ги с ръце и склони глава отгоре им.

— Почива си — каза Уил на съпругата си. — Това е добре.

Но Мег знаеше, че Кали няма да си почине, докато не открие Талис. Затова отиде до детето, приклекна и се заслуша. Нежно, едва чуто, Кали нареждаше:

— Ела при мен. Тук съм. Трябва да дойдеш. Следвай гласа ми. Слушай ме. Ела при мен. Ела при мен. Ела при мен.

Когато Мег се изправи, косите на тила й бяха щръкнали.

— Моли се — обясни тя на Уил.

Той я изгледа въпросително. Мег знаеше, че не това прави момичето. Мег ни най-малко не се съмняваше, че Кали „разговаря“ с Талис — и, което бе по-важно, бе сигурна, че той ще я „чуе“.

Абсолютно убедена, че постъпва правилно, Мег спря да се лута нагоре-надолу по пътищата и да вика момчето. Седна на няколко метра зад Кали, почти скрита от дърветата, така че да не я безпокои, и зачака. Уил подхвърли, че ще продължи да търси, но Мег само махна с ръка. Искаше да е тук, когато Талис се върне при Кали.

Изглеждаше безкрайно дълго, но всъщност бе минал само час. По залез слънце от другата страна на пътя се чу някакъв шум в храстите.

Кали вдигна глава, но Мег знаеше, че това не е Талис, защото иначе Кали би се втурнала натам. Кали продължи да седи и да гледа, без да мигне, по посока на храстите. За изненада след миг оттам изскочи Талис.

На Мег й идеше да се втурне към него, да го сграбчи и да го притисне така силно, че да му счупи ребрата, но си наложи да остане на място. Никога дотогава не си бе давала сметка колко тези деца не принадлежат на никой възрастен; те принадлежаха едно на друго.

Бавно, като зрял човек, Кали спусна крака и протегна ръце към Талис, докато той, накуцвайки, приближаваше по прашния път. Беше изцапан, със засъхнала кръв от носа, панталоните му бяха скъсани на коленете и Мег видя, че едното коляно е ожулено доста сериозно. Едната му обувка липсваше и личеше, че краката му са наранени. Имаше следи от отдавна засъхнали сълзи по мръсните му бузи. Каквото и да му се беше случило днес, то явно е било изпитание.

Бавно, защото бе ясно, че и стъпалата, и коляното го болят, той докуцука, без дори да забележи Мег в сянката на дърветата. Стигна до Кали и се стовари върху нея с обвити около врата й ръце. Тежеше доста повече от Кали, но малкото тяло на момичето бе като от камък, докато го поддържаше с изненадваща сила.

Точно както би постъпил възрастен, Кали намести главата на Талис в скута си, сложи ръцете му на гърдите, хвана ги със своята, а с другата галеше мръсната му коса.

Талис тихичко заплака:

— Не можех да те намеря. Бях те загубил. Навсякъде те търсих.

— Вече всичко е наред — успокояваше го Кали шепнешком.

— Чувах как ме викаш.

— Няма да те оставя да се загубиш. Ти си мой. Ти си аз.

— Да — прошепна Талис, а сълзите се стичаха по бузите, гърдите му се движеха нагоре-надолу докато Кали държеше ръцете му, с пръсти вплетени в неговите.

По лицето на Мег също се стичаха сълзи. Талис бе много, много гордо момче и нищо на света не можеше да го накара да заплаче. Преди няколко месеца Уил го удари три пъти с кожения колан, защото бе забравил вратата на кокошарника отворена и лисица изяде четири кокошки, но Талис не пророни и сълза от болка. На четири години падна от дървото и лошо си навехна ръката — и тогава не заплака. Дори когато беше само на годинка и го подгони куче, по-голямо от самия него, пак не плака. Още щом проговори, обяви:

— Момчетата не плачат.

А сега лежеше в скута на Кали и плачеше така, че Мег си помисли, че сърцето й ще се пръсне от мъка.

Кали посегна, прехвърли дебелата си руса плитка отпред и развърза кожената връзка. Кали не бе красавица. Беше обикновена; нищо особено нямаше в чертите й — бледи очи, светли мигли, розови устни. В сравнение с предизвикателната хубост на Талис тя бе почти невзрачна. Но Кали притежаваше нещо изключително: имаше великолепна коса. За разлика от повечето светли коси нейната бе гъста и разкошна, с цвят на мед, с по-светли и по-тъмни кичури. Почти всеки, който видеше Кали, изтъкваше косата й, защото нямаше какво да отбележи за лицето й.