Джуд Деверо - Спомен

Талис последва Уил през вратата безмълвно и седна до него, но Мег знаеше, че всичко е само показност. Той едва си наложи да не погледне назад към Кали, застинала на прага, с огромни, самотни очи.

Мег и Уил бяха говорили и решиха, че ще е добре от време на време децата да не са заедно; трябваше да ги подготвят за живота.

Какво ли не направи този ден Мег, за да привлече вниманието на Кали. Но тя остана седнала на тревата пред къщата, взряна в пътя. Обикновено Кали бе грижовна към животните — нейно задължение беше например да храни зайците. Ала този ден тя изобщо не чу, когато Мег й напомни, че животинките са гладни.

Много неща опита Мег, за да привлече вниманието й, но безуспешно. Кали седеше свита, опряла брадичката на коленете и не сваляше очи от пустия път. Мег я подкани да й помогне да приготвят нещо вкусно за Талис — и това не помогна.

По някое време Мег не издържа и вдигна дребното момиченце, за да го прибере вътре. Никога през живота си Мег не бе виждала някой да се съпротивлява така. Обикновено Кали бе много сговорчива, но колкото пъти Мег се опита да я докосне през онзи ден, Кали се превръщаше в разбесняло се диво зверче. Стягаше дребното си тяло и с ръце драскаше всичко, което докоснеше, а крачетата й нанасяха болезнени ритници.

Мег я остави да продължи мълчаливото си бдение. Към средата на сутринта се отказа да й говори. Само се пренесе да чисти боба навън, та да наблюдава малкото момиче. Сърцето й се свиваше от израза на празнота, изписан на личицето му.

В ранните часове на следобеда Кали изведнъж вдигна глава, а ушите й щръкнаха като на куче, което се ослушва. Мег огледа нагоре-надолу пътя пред старата ферма, но не забеляза нищо. Кали се надигна и се заслуша още по-напрегнато. В следващия миг скочи на пъргавите си крачета и се затича.

Мег захвърли боба и се втурна след нея, но не можеше да догони осемгодишната хлапачка. Много се тревожеше, че в такова състояние Кали ще притича пред някоя каруца и ще попадне по колелата.

На кръстовището Мег завари дребната Кали да се върти и върти, и върти на прашния път, сякаш се е побъркала. Отиде при нея и се опита да я задържи в прегръдките си.

— Кали, мила, Талис скоро ще се върне. Ще видиш. Ей сега ще си дойде жив и здрав.

В погледа на Кали имаше нещо диво.

— Той не може да ме намери. Не може да ме намери, а ме търси… А мен ме няма… Той ме търси… Не може да ме намери…

Единственият начин да успокои неистовите писъци, въртенето в кръг и лудешки размахваните ръце бе да притисне силно детето към гърдите си. Първата мисъл на Мег бе да отнесе детето вкъщи и да го сложи в леглото. Искаше да увери Кали, че Талис е в безопасност с Уил и че не може да се е загубил. В следващия миг обаче сърцето й се сви: ами ако Кали е права? Ако Талис е избягал от Уил и се опитва да се прибере? Макар да изглеждаше голям, Талис бе само на осем години и никога преди не бе ходил в селото. И ако в момента поне отчасти изпитваше същите чувства както Кали, нямаше да успее да се прибере.

Стояха на кръстовището, където се събираха шест пътя — объркващо за възрастен, та какво остава за дете което отчаяно се опитва да стигне до вкъщи.

Мег се изправи и здраво стисна Кали за раменете.

— Чуй ме внимателно сега, Кали. Слушай! Искам да тръгнеш по пътя и с цяло гърло да викаш Талис. Не се отдалечавай много. Не искам да загубя и теб. Разбираш ли?

Очите на момиченцето продължаваха да гледат замъглено — сякаш някакъв страх сковаваше разума му. Мег я разтърси и тя отговори:

— Да.

— Ако срещнеш хора по пътя, кажи им как изглежда Талис и питай дали не са го виждали. Питай дали…

— Като вълшебен принц — прошепна Кали. — Прилича на вълшебен принц.

— Да, но по-добре ще бъде да им кажеш колко е висок, че има черна коса, че е облечен в късо зелено кожено палтенце и най-вероятно носи онзи отвратителен дървен меч със себе си. Можеш ли да го направиш?

Кали кимна и Мег бе сигурна, че тя ще направи всичко за любимия си Талис.

Цели два часа те викаха и описваха Талис на де когото срещнат. Най-после забелязаха, че Уил се приближава със страшна скорост, като безмилостно налагаше стария кон. Лицето му бе смъртнобледо.

— Изчезна — обяви той на Мег, без ни най-малко да се изненада, че тя и Кали стоят на кръстопътя на близо три километра от фермата.

Очите на Кали бяха толкова големи от страх, че имаше опасност да завземат лицето й. Цял ден не бе хапнала нищо и залиташе от умора, но дори не отпи от водата, която Мег й поднесе.