Джуд Деверо - Спомен

— Огън — отговори тя. — Непрекъснато говори за огън.

Уил не бе образован, но бе се справял с доста критични положения през живота си. Веднага схвана, че трябва да действа бързо.

— Ще отведа Мег и децата оттук.

— Може и да няма опасност. Все пак господарката ми бълнува. Сигурна съм, че…

— Да, може и така да е — зауспокоява я Уил. — Може да е било само насън. Та тя току-що роди. Понякога родилките приказват странни работи. Сигурно няма нищо страшно. Най-добре е да се върнеш и да се погрижиш за нея.

— Да, прав си — съгласи се Пенела, доволна от спокойната увереност и сила на този мъж.

— Върви. Легни си. Сутринта всичко ще е наред.

Тя си тръгна, а Уил веднага събуди Мег. Знаеше, че всички трябва да изчезнат незабавно. Откакто Мег му разказа за подмяната на децата, той очакваше нещо подобно. Разбира се, че Алида не би се поколебала да убие това момче, което заплашваше собствените й деца.

Мег, добрата, разбрана Мег, не зададе никакви въпроси, когато мъжът й я събуди и кратичко й обясни, че трябва да се промъкне покрай стражата с децата и да напусне земите на замъка колкото може по-бързо. Тя усети, че децата са в опасност и това бе достатъчно.

Уил седна при стражаря и започна да му разказва някаква неприлична история, а Мег притиснала спящите деца, се спусна по старото каменно стълбище. Озовала се навън, метна шала върху главата си и бързо се отправи към селото. Благодари на Бога, че живеят в модерен свят, та подвижният мост вече не се вдигаше вечер. Истината бе, че Джон Хадли продължаваше да живее в стария замък, защото бе прекалено стиснат, за да си построи удобна къща. Дебелите каменни стени не бяха нужни, за да се опази човек.

Уил пресметна, че Мег вече се е измъкнала. Потъна в дълбок размисъл. В случай на пожар, при който бебетата трябваше да изгорят, щеше да се очаква да намерят трупчетата им. Ако не ги открият, щеше да се организира издирване и момчето щеше да е под угроза докато е живо.

Нужно му бе съвсем малко време, за да реши какво ще предприеме. Никак не му хареса мисълта, че извършвайки такова отвратително деяние, вероятно щеше да си затвори вратите за Рая. Но ставаше въпрос за Мег и тези две деца, които тя вече така силно обичаше. Раят за него нямаше значение.

Тичешком напусна замъка и се отправи към църковния двор — само преди дни тук погреба телцата на собствените си деца. След като щеше да има пожар сред развалините, щеше да има и детски трупчета.

Точно преди зазоряване в стария замък избухна пожар. Старите дъбови греди на пода пламнаха като хартия. Стана толкова горещо, че оловният покрив се разтопи и се изля по хората в двора. Опитаха се да потушат пламъците, но толкова бързо стана прекалено горещо, че не можеше да се предприеме нещо.

Сред цялата суматоха Джон Хадли крещеше обезумял:

— Синът ми! Синът ми!

Щеше да се хвърли в пламъците да спасява детето, ако шестима яки мъже не го задържаха. Виждаха, че няма смисъл, защото първа пострада стаята на върха на кулата, където бяха децата.

Чак след два дни пепелта изстина достатъчно, за да се разчистят останките. Откриха телцата на две бебета. От стария замък не остана много и всички, чието препитание зависеше от поддържането му, чакаха с тревога какво ще реши Джон. Слуховете за случилото се след раждането на децата придобиха гигантски размери. Някои бяха убедени, че съпругата на Джон е родила чудовище. Други твърдяха, че момчето се е появило, защото Алида е продала душата си на дявола. Повечето хора бяха съгласни, че е станало най-добре, като децата са загинали в пречистващите пламъци.

Малцина се досещаха за истината, но бяха достатъчно благоразумни да си мълчат.

Всички се страхуваха от едно; какво ще стане, когато Джон излезе от стаята, където се бе затворил.

След седмица той най-после се появи. Бе променен. Косата му, доскоро черна, сега сребрееше. Дълбоки бръчки очертаваха устата му от двете страни, а очите му гледаха с твърд, студен, мъртвешки поглед.

Пристигна, яхнал буен кон — до неотдавна твърдеше, че животното е достойно само за храна на кучетата; от устата на животното капеше кръв — така силно дърпаше Джон юздите.

— Какво се излежавате? — разкрещя се той на хората в двора. Като че ли и гласът му се бе променил. — Има работа да се върши — не спираше той. — Ще строя къща. Хубава къща. Къща, достойна за кралица. Хайде надигайте се и работете!

От този ден нататък не се спомена повече за сина, погълнат от огъня, а Джон Хадли стана друг човек. Преди показваше семпъл вкус и силни страсти — буйна любов и люта омраза. Сега като че ли бе кух. Не мразеше никого, никого не обичаше. Интересуваше се единствено да построи красива каменна къща и да я напълни с изящни предмети. Сякаш бе решил, че след като няма да остави деца, каквито искаше, ще остави къща, за която ще се говори.