Джуд Деверо - Спомен

И сега, след деветнадесет години преданост от нейна страна, той предоставяше всичко, принадлежало от векове на рода й, на едно дете, с което нямаше кръвна връзка. Лишаваше собствените си интелигентни и красиви деца, за да го предостави на това същество.

Погледна чернокосото момченце, сгушено в пълните ръце на дойката, и усети непозната досега омраза. Изпълнилата всяка фибра на тялото й ненавист се насочи към детето. Днес то вече уби майка си, сега се готвеше да убие и нея. То не само ограби от едно цяло семейство всичко, което по право му принадлежеше, но и бъдещето му.

— Ще дам на момчето моето име — обяви Джон с такъв блясък в очите, какъвто жена му не бе виждала никога.

Беше родила вчера и от изтощение спа през цялото време, но Джон не мигна. Искаше веднага да извикат адвокат и с Гилбърт Рашър да подпишат необходимите документи. Опасяваше се, че Рашър ще размисли и ще си вземе детето.

Документите бяха подписани. Джон се яви пред гостите на сватбата и обяви, че се е сдобил със син. За да може да го заяви, без да е пълна лъжа, той се съгласи да плаща на Рашър три ниви жито всяка година, докато момчето е живо. Това — в добавка към всичко останало, което му бе обещал.

Новината на Джон предизвика голямо оживление. Джон искаше да покаже новия си син. Сграбчи го от ръцете на дойката, но и този път момчето и момичето започнаха неистово да пищят — дори бурната глъч на гостите не можа да ги заглуши.

Мег тихичко пристъпи към Джон и настани дъщеря му в другата ръка — плачът мигом секна. Джон не съобразяваше какво да направи. Ужасяваше се, че хората ще се досетят, че проклетата му съпруга и този път го е дарила с момиче.

Доловил гнева на Джон, Гилбърт пристъпи напред и обяви, че децата ще бъдат обречени едно на друго, защото са родени в един и същи ден.

Бурен смях и гръмки наздравици съпроводиха тези думи.

Джон погледна с отвращение малкото момиче в ръцете си и аха да го изпусне, както правеше с всичко, което не му харесваше, но се разнесе гласът на Гилбърт:

— Вдигни дъщеря ми! Нека хората видят колко е хубава. Никой от вас не е подозирал, че мога да създам такава красота, нали?

Той нагло намигна към тълпата и предизвика нов изблик на смях. Гилбърт Рашър можеше да мине и за хубав мъж, ако навремето баща му не бе му счупил носа, ако не бе падал от коне, ако не бе получил толкова удари с пики, ако от десетгодишна възраст не се беше бил с всички мъже и дори с някои жени, изправяли се на пътя му. Сега беше доста обезобразен.

— Как се казват? — провикна се някой от тълпата.

— Сега, сега… — отвърна Джон раздразнен, защото държеше и двете деца, а не само момчето, което искаше. — Ще го нарека… — Джон погледна тълпата с усмивка: — Ще го нарека на името на баща си. — Усмивката му стана още по-широка. — И на себе си, разбира се. Давам му името Джон Талис Хадли. — За момент бе прекалено овладян от емоции, за да продължи, но когато го стори, гласът му трепереше. — Моят син!

Последваха бурни овации — хората наистина се радваха за него. Само един-двама подозираха истината, но бяха достатъчно разумни да си мълчат.

— Ей, Гилбърт… — провикна се някой. — А дъщеря ти? Как ще се казва?

Никога през живота си Гилбърт не се бе замислял за нещо толкова светско като кръщаване на дете. За миг се почувства като в небрано лозе. Стоеше мълчалив, само отваряше и затваряше уста.

С повече дързост, отколкото й прилягаше, Мег се обади:

— Каласандра — провикна се тя. — Не си ли спомняте, милорд? Вие дадохте на детето името Каласандра.

Бе го чула преди години от някаква пътуваща трупа и намираше, че е извънредно красиво — почти колкото дребното момиченце.

Хората наоколо премисляха чутото известно време, докато някаква жена обяви:

— Колко е хубаво — и заклати одобрително глава. Само след миг и Джон, и Гилбърт се съгласиха, че детето се казва точно така.

— Позволете да ги взема — тихичко рече Мег и пое децата от Джон. Не можеше да издържи повече без тях.

Докато Мег седеше в ъгъла, за да накърми децата, Джон обяви, че Гилбърт ще се ожени за десетгодишната му дъщеря. Новината бе посрещната с неодобрение. Никой не харесваше Гилбърт, но го търпяха заради връзката му с трона. Сега обаче, когато почти всички бяха пияни, задръжките бяха паднали и никой не скри отвращението си от похотливостта му към едно още тъй крехко девойче.

Гилбърт едва потисна гнева си от глупостта на Джон да обяви публично споразумението им. Той предпочиташе да се ожени тихомълком и да отведе новата си съпруга, без това да се разчува.