Джуд Деверо - Спомен

— Не се бойте — провикна се Гилбърт, като се опитваше да обърне всичко на шега, — няма да я вкарам в леглото си, докато не порасне.

— Господ да й е на помощ — обади се някаква жена и хората се разсмяха.

Джон се интересуваше единствено от бозаещото момченце. Не искаше да го изпусне от очи. Не можеше да допусне нещо или някой да го нарани. Щеше да му осигури най-доброто. Щеше да му даде всичко.

Само Пенела, прислужницата на Алида, знаеше колко е разстроена господарката й през последните дни. Алида съобрази, че заради сделката на Гилбърт със съпруга й няма да има повече възможност да го дари със син. Съпругът й никога повече нямаше да посети постелята й, да не говорим, че за да зачене последното им дете й бяха нужни месеци. Скоро нямаше да може да ражда повече.

В деня, когато Джон Хадли обяви, че чернокосото момченце е негов син, съпругата му загуби всякаква надежда.

В продължение на деветнадесет години Алида бе таила блянове. Все вярваше, че дари ли съпруга си с онова, за което мечтае, един ден той ще се обърне към нея с любов. Сега разбираше, че това никога няма да се случи. Както с лека ръка даде имението Пениман, така нямаше да се поколебае да й отнеме всичко, независимо колко скъпо й беше.

„Единственото, което имам сега, са моите деца — мислеше тя, застанала до тесния прозорец на древния замък. — Моите деца. Не детето на друг мъж и неговата…“ — не беше сигурна как да опише детето-жена, което бе държало ръката й по време на раждането и бе изрекло странни неща.

Това бе изрекла чужденката. Думите се бяха загнездили в съзнанието й.

— Елате да легнете, милейди — подкани я мило Пенела. Сложила ръце върху раменете на господарката си, тя се опитваше да я успокои.

Никога не я бе виждала такава. Изплаши се. Алида от край време бе хубава. Възрастта и многото раждания почти не бяха повлияли на красотата й, но събитията през тази седмица я промениха до неузнаваемост?

Косите на Алида увиснаха около лицето и всеки ден ставаха по-сиви. Минаха два дни от раждането, а Алида отиваше от зле към по-зле. Отказваше да се храни. Лягаше си чак след като часове наред бе кръстосвал стаята; заспиваше неспокойно и в съня си бълнуваше. Пенела бе прогонила всички останали и сама се грижеше за господарката си. Не желаеше никой друг да я вижда такава.

След третата нощ бръщолевенето на Алида придоби някакъв смисъл за Пенела. Първоначално не искаше да повярва, на чутото. Долавяше думи като: „Трябва да умрат заедно.“ Повтаряха се непрекъснато — „Трябва да умрат заедно. Трябва да умрат заедно.“

Пенела сложи плетката настрана и застина. Не й се искаше да мисли, че господарката й е загубила разсъдъка си.

— Огънят ще ги пречисти — говореше Алида. — Огънят ще ги накара да умрат заедно.

Пенела нямаше представа какво става, но се надигна и отиде до прага. Някаква прислужница тъкмо пресичаше преддверието. Тя я дръпна, заповяда й да остане пред вратата на милейди и й даде да разбере, че ако допусне някой да влезе, ще бъде сурово наказана. Всички познаваха нрава на Алида, така че момичето се подчини.

Повдигайки поли, Панела потъна в нощта. Забърза към далечната кула. Именно там Джон бе оставил за по-сигурно „своя“ син заедно с дъщерята, от която въобще не се интересуваше. Пред вратата имаше стражар, но той спеше, така че без особени усилия Пенела успя да се промъкне.

Вътре в стаята единствено лунната светлина й помогна да намери голямото легло — там дойката спеше между двете деца.

— Събуди се — разтърси я внимателно Пенела, за да не събуди стражата.

Почти припадна, когато усети мъжка ръка върху рамото си. Обърна се и съзря нисък, набит, приятен на вид мъж с обветрено лице.

— Кой си? — сепна се тя.

— Уил. Съпругът на Мег. Какво има?

Личеше, че е човек на здравия разум.

— Страх ме е — довери му се тя, но тутакси почувства вина — сякаш предаваше господарката си. Хрумна й, че не трябваше да идва, и се приготви да си тръгне. Уил обаче здраво я хвана за рамото.

— Какво има? Трябва да ми кажеш.

Имаше нещо толкова добродушно в нрава на този човек, нещо събуждащо доверие, че в следващия миг тя вече му разказваше всичко, макар и шепнешком.

— На господарката ми й се насъбра доста. Мисля, че се готви да нарани момчето. Май…

Тя покри лицето си с ръце.

— Как? — настоя Уил.