Джуд Деверо - Спомен

— Аз… — започна плахо Джон, страхувайки се да не засегне Гилбърт — …аз ще се нагърбя с грижата за твоя син. Ще го храня, ще го образовам.

Гилбърт го изгледа, сякаш идеята го удари като гръм от ясно небе.

— Не можеш да направиш такова мило нещо за мен — симулира съмнение той. Никой не е толкова щедър.

С престорено превити от мъка рамене той се запъти към Мег, за да погледне отблизо как жадно бозае сина му.

Джон му препречи пътя.

— Длъжен съм да помогна на човек, изпаднал в беда.

Трескаво затърси в съзнанието си нещо, което „дължи“ на Гилбърт.

— Съпругата ти почина в моя дом. Виновна е акушерката, която живее тук. За да те възмездия, ще я изхвърля и ще платя за отглеждането на сина ти.

Тези думи тласнаха Берта към протест, но Алида й направи знак да мълчи. Алида искаше да предотврати всичко, което знаеше, че ще се случи, но не можеше да измисли как. Беше родила на съпруга си много дъщери и двама синове, а сега цялата й болка се пренебрегваше. Щеше да е добре, ако бе успяла да подмени децата, без съпругът й да разбере. Той щеше да я обича, защото го е дарила със син. Но вече знаеше, че пак се е провалила и ще я ненавижда. Нещо повече, щеше да даде всичко — земя и собственост — на това дете, което не бе негово.

— Не, не — възрази Гилбърт, привидно потопен в скръб. — Не можеш да изхвърлиш акушерката на улицата. Сигурен съм, че си разбира от работата. Тя не е виновна; моя е вината. Синовете ми винаги са толкова едри, че съпругите ми не могат да преживеят раждането им. Само ако можех, щях да ги дарявам с малки златни момиченца като теб.

— Конят, който хареса вчера — обяви Джон, — е твой.

Гилбърт го погледна обиден.

— Въобразяваш си, че ще заменя сила си срещу кон? — попита той напълно основателно.

— Не, не. Разбира се, че не — веднага се съгласи Джон.

Всички коне на света нямаше да накарат Джон да се раздели с едър, силен, здрав син, ако го имаше.

Бавно, за да даде време на Джон да предложи нещо по-ценно в замяна на момчето, Гилбърт отиде до Мег и децата. Но Джон не се сещаше да добави нищо и Гилбърт реши да му помогне:

— Не мога да откъсна детето от млякото. Ще трябва да изчакам. — С поредната драматична въздишка той продължи: — Ех, да можех да оставя момчето при вас…

При тези думи очите на Джон светнаха.

— …Ако имаше някаква връзка между нашите две семейства… чрез женитба… Ето, нуждая се от нова съпруга.

— Избери, която искаш от дъщерите ми — предложи Джон бързо. — Можеш да вземеш която ти хареса. За себе си. За синовете си. Която и да е. Твои са.

— Искам онази червенокосата — съгласи се мигом Гилбърт.

Алида рязко си пое дъх, защото дъщеря й Джоана бе едва десетгодишна.

— Не можеш да… — тя се вторачи в съпруга си с мълчалива молба.

Джон дори не я погледна.

— Твоя е — отсече той.

— Каква е зестрата й?

Пазарлъкът бе започнал и Гилбърт престана да се прави на опечален.

— Имението Пениман — реши бързо Джон.

Ръцете на Алида се свиха в юмруци. Имението Пениман бе нейно, от баща й. Там се оттегляше тя при всяка възможност. Там можеше да се наслаждава на градината си и да е сигурна, че конски копита няма да стъпчат тревата. Там мъжете не бяха добре дошли; там се складираше всичко красиво, което притежаваше, обичаше или бе сътворила. Съпругът й ненавиждаше имението с всичките му тапицерии, книги, жардиниери с ароматни билки и полирани маси.

Алида отвори уста да протестира, ала Джон се извърна към нея с почерняло от гняв лице:

— Ти ми отне онова, което ми принадлежи по право, затова аз ще взема нещо твое. — Той погледна отново към Гилбърт. — Имението и момичето са твои. Момчето остава при мен.

Най-после започваше да разбира, че притежанието на момчето е въпрос на пари.

— Не знам дали да се откажа от него. Той е чудесен, нали? Виж само колко е силен. Момичето отдавна престана да суче, а той продължава. Сигурен съм, че ще порасне чудесен, як мъж.

Със сърце в гърлото, Джон се насилваше да мисли, че се пазари за кон. Само дето никога така силно не бе желал кон, колкото това момче.

— Децата понякога умират — продължи Джон с привидно безразличие, което не подведе никого. — Чудя се дали да настоявам да го задържа. Какво ще получа, като отглеждам твоя толкова едър син? Та той може да ме остави без покрив над главата.

— За теб ще бъде чест да отгледаш момче, свързано с трона — възрази Гилбърт с тон, в който прозираше обида.

— Ха! Ще го отгледам, ще го образовам, а после ще си го вземеш и ще го ожениш за някое хилаво момиче което не ми е никакво.