Джуд Деверо - Спомен

— Искате да сте заедно, така ли? — прошепна Мег, докато прорязваше другата пъпна връв. После пое и двете деца в широките си обятия.

Новородените явно се почувстваха добре при нея; като че ли точно там им беше мястото. А Мег все още твърде съсипана от загубата на своите близнаци, изпита истинско щастие, че ги държи на ръце.

Но бебетата очевидно не й вярваха. Дали не подозираха, че тя ще се опита отново да ги раздели, та се вкопчиха още по-здраво едно в друго? Открито даваха да се разбере, че няма да допуснат някой да го стори.

— Всичко е наред — гукаше им тя. — Няма да позволя да ви разделят. Ще ви пазя. Няма да допусна някой да ви нарани.

Децата като че ли я разбраха: поотпуснаха се и се сгушиха в ръцете на Мег.

— Дайте да видя сина си — бяха първите думи на Алида, щом започна да се съвзема от замайването си. Не разбираше реакцията си към случилото се. Раждане като раждането. Не бе по-различно от всички останали; напротив — даже бе по-леко, защото детето бе твърде дребничко. Но когато акушерката докосна с ножа младата жена до нея, Алида изпита страхотна болка и я усещаше през цялото време, докато безсърдечната акушерка пореше корема на другата. Не беше в състояние да обясни как, но съвсем точно знаеше, че чужденката беше жива до раждането на детето си, до мига, когато се убеди, че бебето ще живее; едва тогава издъхна. Алида знаеше също, че тя бе умряла щастлива, убедена, че детето й ще оцелее и ще бъде отгледано.

На Алида не й бе приятно да мисли как след смъртта духът й остана да се рее наоколо и да ги наблюдава, особено момченцето. Младата жена вече бе добре, освободена от наполовина разрязаното тяло; не изпитваше повече болки.

Болки изпитваше Алида. Сякаш нейното тяло бе разрязано на две. Тя, която се гордееше с леките си раждания; тя, която презираше жените, дето пищяха и стенеха от такова дребно нещо като едно раждане, осъзна, че крещи с цяло гърло. Не бе на себе си от болка, а ръцете и опипваха корема, за да се увери, че все още е цял. Не го усещаше такъв; по-скоро имаше чувството, че е разкъсан, разпран, прерязал и кърви. Болката бе непоносима и тя пищеше неистово, докато акушерката и прислужничките отчаяно търсеха причината за страданието й. В създалата се суматоха децата бяха забравени.

Сега, напълно убедена, че най-после е успяла, Алида поиска да види сина си. Не беше възможно да преживее всичко, каквото се случи, и да не получи каквото желае. Алида никога не бе сторила нещо, което така да разгневи Господ, че той да я накара отново да роди момиче.

Думите на Алида въдвориха тишина в стаята. Всички впериха очи в нея. Само Мег не се обърна — бързаше да повие децата, за да не настинат.

— Е? — попита Алида, изцеждайки последни сили, тъй като бе крайно изтощена от болката. — Къде е синът ми?

Никоя прислужница нямаше куража да изпита гнева на господарката, когато узнае, че отново има дъщеря.

Мег не изпитваше подобни притеснения. Разбира се, знаеше за молбите на милейди да роди син, но Мег смяташе, че това са глупости. Какво значение има дали детето е момиче или момче? Детето е Дар Божи и трябва да се възприема като такъв.

— Имате много красива дъщеря — обяви Мег, докато си проправяше път между застиналите по местата си прислужнички, и с усмивка показа на Алида децата.

Отначало Алида отказваше да повярва на онова, което чува. Не беше възможно! Не беше възможно пак да е родила дъщеря.

— Ето, вижте. Нали е красива? — продължи Мег и се наведе, за да може Алида да види децата в ръцете й. Дръпна мекото парче плат, с което ги бе покрила. — Вижте колко е бяла кожата й, колко мека е косицата. И какви красиви очи има! Ще бъде най-красивата от дъщерите ви, така да знаете.

Замаяна от болка и потресена от разочарование, Алида продължаваше да не вярва, че я е сполетяло такова нещастие. Сега не искаше да види нищо друго освен едрото, с меден цвят на кожата момченце, сложено до безличното русо момиченце.

— Дайте да видя сина си. Искам да го видя — настояваше Алида и посегна към момченцето, без да обръща внимание на момиченцето.

Мег бързо се отдръпна, защото схвана какво се готви да направи милейди.

— Не! — отсече тя. — Децата искат да са заедно.

Алида си пое дълбоко дъх. Известно бе колко бързо се разгневява. Както ядът на съпруга й се изливаше върху нея, така и тя не се колебаеше да вика и хока прислугата. Всички се страхуваха от сприхавостта й.

Ала нещо от здравия разум в думите на Мег и липсата на всякакъв страх върнаха Алида в действителността.