Джуд Деверо - Спомен

При други обстоятелства Алида несъмнено би изпитала съчувствие към умиращата млада жена. Но сега единствената й мисъл бе как да дари съпруга си със здрав син.

По стълбите се чуха тромавите стъпки на акушерката Берта, дебела мързелана, от чиито услуги лейди Алида така често се нуждаеше, че тя живееше постоянно в замъка. Още вчера заяви, че чуждоземната умира и нищо не може да се направи, за да бъде спасена тя или детето. Берта не се готвеше да положи никакви усилия за жена на Рашър — добре знаеше, че той никога няма да й плати. Макар че имаха нужда от нея само по няколко часа на всеки девет месеца, тя се мислеше едва ли не за господарка, понеже помагаше на милейди да ражда децата си.

Алида вдигна крака в добре познатата й поза за раждане, а акушерката се надвеси да провери докъде бе стигнало бебето. Ръцете и бяха толкова мазни от свинското, което бе изяла на сватбеното тържество, че нямаше нужда да ги маже с друго.

— Скоро ще тръгне — определи тя и хвърли поглед към притворените очи на смъртнобледата жена до Алида. — Тази няма да я бъде. Казах го още вчера — отбеляза с тон, сякаш упорството на родилката да продължава да живее бе лична обида за нея.

От главата й не излизаше угощението — ето, трябваше да го напусне, за да се занимае с милейди. И нека всички разберат, че никак не й влиза в работата да помага на мръсни тъмнокожи чужденки.

Контракциите на Алида зачестиха. Тя вплете ръка в тази на младата жена и почувства студената кожа. Пръстите й се вкопчиха в почти безжизнените пръсти. Не го стори, за да я утеши или за да сподели болката си; истината бе, че Алида можеше да продължи да се занимава с ръкоделието си, докато ражда.

Тя хвана ръката на чужденката, за да насърчи духа на детето й да влезе в нейното. Обърнала лице към нея, Алида започна да се моли; устните й бяха до ухото на другата.

— Господи, направи така, че това дете да влезе в мен — шепнеше тя.

От доста време младата жена лежеше неподвижно. Коремът й бе издут до спукване. Може би детето в нея е загубило надежда, че ще излезе на бял свят, и вече се е примирило с предстоящата си смърт?

Умиращата пое дъх сякаш за последен път. Алида доближи още по-плътно лице до нейното. С цялото си сърце се молеше Господ да всели духа на момчето на тази жена в нейното дете.

Дъхът на Алида направи чудо: клепачите на другата родилка трепнаха и след няколко опита тя успя леко да ги отвори. При вида на пламенно молещата се със затворени очи Алида младата жена като че ли живна.

Алида мислеше, че другата е в безсъзнание, затова се учуди, когато усети лекото стискане на пръстите й. Натискът бе нежен като на котенце, но Алида проумя, че животът й не си е отишъл.

Младата жена проговори, но тъй тихо, че само Алида можа да я чуе. Другите в стаята се суетяха, така че никоя не долови шепота на умиращата.

Английският й бе доста особен и при други обстоятелства Алида едва ли би я разбрала. Но може би защото нещо ги свързваше — в момента и двете бяха прага да дадат живот, — думите прозвучаха кристално ясни. Алида знаеше, че те ще останат вписани в сърцето й завинаги.

— Вземи детето ми — прошепна чужденката.

Алида пребледня при тези думи. Да вземе детето означаваше да я разрежат и да я оставят да умре в още по-страшни мъки от сегашните.

— Какво казва циганчето? — попита Берта. За нея всеки, който нямаше бялата кожа на англичанин бе „циганин“.

— Вземи детето ми — повторно промълви тя.

Алида продължаваше да се колебае. Ала умиращата сграбчи ръката й с всички сили.

— Вземи детето! — простена тя, а лицето й бе толкова близо, че дъхът й влезе в дробовете на Алида.

— Да — реши се Алида и стисна ръката й. Знаеше какво е да си майка.

— Извадете детето й — нареди тя.

Четирите прислужнички и акушерката стояха вкаменени, сякаш господарката им не знае какво приказва.

— Извадете детето на тази жена, ви казвам! Извадете го! — почти извика тя.

Акушерката се съвзе първа.

— Трябва ми нож — обърна се Берта към стъписаната прислужничка зад гърба си. — Голям и остър нож — повтори тя и я блъсна към стълбището.

Алида нямаше повече време да разсъждава — усети три контракции една след друга и разбра, че скоро ще роди. Отново започна да се моли, но сега не го правеше тихо, защото искаше тази до нея да чуе думите й.

— Нека нашите деца се слеят — молеше се тя. — Нека бъдат едно цяло. Дай ми сина на тази жена. Нека бъде мое дете.