Джуд Деверо - Спомен

С примряло сърце Алида погледна накъдето сочеше съпругът й. Гилбърт Рашър бе животински тип, едър като мечка, немит, със зъл нрав, необразован, но в младините си бе участвал в редица турнири и се бе доказал като непобедим. Някои дори разправяха, че от прекалено многото удари с пика по шлема мозъкът му се е размътил и е изглупял. Но тогава как да си обясни човек че нищо не оставаше встрани от вниманието му и той винаги знаеше как да измъкне от хората всичко, което поиска?

Гилбърт бе имал три съпруги. Всяка му роди по един син, наследил едрото му телосложение. И трите бяха починали при раждането. Гилбърт обичаше да се хвали, че неговата мъжественост убива съпругите му, но жените в околността бяха убедени, че клетниците са предпочитали да умрат, нежели да трябва да търпят развратното му тяло и още по-порочния му нрав.

В момента Гилбърт завираше лице в щедро надарения бюст на едно от слугинчетата — Алида мислено се закани да я махне още утре, а синовете му както винаги създаваха хаос в и без това шумното сватбено тържество. Единият — осемгодишен, но с ръст най-малко на дванадесетгодишен, тероризираше някакви кучета с камшик и се смееше от удоволствие. По-малкият му брат караше две от дъщерите на Алида да плачат от ужас. Имаше и трети снажен простак, но Алида не знаеше, а и не искаше да знае нито къде е, нито с какво се занимава в момента.

Това ли търсеше съпругът й в един син? — чудеше се тя. Беше му родила две нежни и внимателни момчета, интелигентни и грижовни — обичливи деца. Джон никога не им каза нито една насърчителна дума. А ето сега се прехласваше по тези неописуеми грубияни, които изпитваха удоволствие да ужасяват по-малките от тях.

Наоколо никой не слушаше какво говори Джон. Толкова често бе изричал гръмко тези думи, че хората възприемаха с насмешка вечните му вайкания. Съседите дори сочеха синовете си и предлагаха услугите си. Колкото повече се засягаше Джон, толкова по-дръзки ставаха те и толкова повече му се подиграваха.

Ала гневът му съвсем не даваше повод за смях на Алида. През последните девет месеца коленете й бяха все ожулени и разкървавени от безкрайните й молитви да го дари със здрав, жизнен син. Вече бе на тридесет и пет и знаеше, че не й остават много шансове да зарадва съпруга си с идеалния мъжки наследник, за които той така копнееше. Ако… — мислеше си непрестанно тя. Ех, само да можеше да роди такова дете. Денонощно си спомняше израза на съпруга си, когато си бе помислил, че го е ощастливила с бленувания син. На жената й стигат подобни мигове, признаваше тя. За какво й е Раят на една жена, ако има съпруг, който да я удостои с онзи поглед.

Този път веднага щом разбра, че е бременна, започна да се моли. По-голямата част от деня и нощта прекарваше на колене, отправяйки горещи молби към Господ в утробата й да има момче.

Не обичаше да си припомня какво бе сторила. Например тайнственото посещение до съседното селце при онази отвратителна мръсна жена, дето можеше да определя пола на детето. И когато оповести, че милейди пак носи момиче, Алида изпадна в истерия и се разкрещя, че жената ще бъде изгорена на кладата като вещица. Още на следващия ден баячката напусна малкия си дом и тръгна да броди по незнайни пътеки. По-добре да умреш от глад, нежели на кладата.

Алида откри друга вещателка; тя твърдеше, че полът на детето може да се промени, ако бъдещата майка се съсредоточи върху мъжки неща. Дори сега Алида се изчервяваше при мисълта за картинките и мъничката фигура, които жената й даде, за да се концентрира върху тях. Всички бяха свързани с мъже. През тези девет месеца Алида не бе прочела нито една книга — според съпруга й това бяха женски дивотии. Беше се ограничавала колкото се може повече от всякакви женски занимания и през цялото време упорито насочваше мисли само към неща, които биха занимавали само мъжете.

Но повече от всичко бяха молитвите й към Бога. Толкова дълго прекарваше в параклиса, че прислужничките насила я изкарваха оттам и всеки ден й повтаряха, че такова стоене на колене не е никак полезно за бебето.

— Ако не е момче, предпочитам да се роди мъртво — натрапчиво повтаряше тя.

Обикновено никоя не й противоречеше, защото и те смятаха така.

Съпругът й обаче нямаше представа за всичките тези усилия. Пред него не показваше какви чувства я раздират. Никога не се метна на врата му, за да помоли да й прости, че не му ражда така желания син. Поне по този начин се стараеше да спаси гордостта си.