Джуд Деверо - Спомен

Изведнъж всичко като че ли стана едновременно: ужасената прислужничка се върна с кухненския нож, а детето на Алида започна да се спуска по родилния канал в момента, когато акушерката разпори корема на чужденката, за да освободи задушаващото се вътре дете.

Всичко потъна в кръв. Странно бе, че такова крехко същество има толкова много кръв; а нещо не бе съвсем наред и с Алида. Известно време никой не можеше да каже коя кръв на кого е.

В суетенето около родилките почти забравиха бебетата. Все още с непрерязана пъпна връв — в момента майките бяха под угрозата на смъртта, — двете деца бяха положени заедно като новородени кутрета между обезумелите от болка майки.

Едното дете бе момче — огромно с много черна коса и черни очи, а кожата му — с цвят на блед мед. Другото дете бе момиче — розово и бяло като капчица роса. Мъхестата косица бе златиста, а кожата — като мляко.

Зашеметени от раждането, двете бебета се притиснаха едно в друго, и се вкопчиха така, сякаш искаха да се утешат заради току-що преживяното. Никой не ги държеше с главата надолу, никой не ги потупваше и те като че ли не изпитваха никаква потребност да изплачат.

Сред хаоса от викове за още парцали и слама, за да се попие кръвта, сред объркването, създавано от акушерката, която знаеше, че сега е моментът да докаже, че не е яла напразно хляба на дома през последната година, се появи дойката.

Мег Уоткинс бе едра, може би дори дебела, но мнозина твърдяха, че огромното й сърце я прави толкова голяма. Вече бе почти на тридесет — възрастна според представите на фермерите съседи — и с любов бе отгледала десетки чужди деца.

Преди девет месеца Мег забременя и почти всички в селото се радваха заедно с нея. Не преставаха да се шегуват с „възрастния“ й съпруг Уил, а той, по своя тих начин, се изчервяваше. Но всеки можеше да забележи, че е толкова доволен, колкото и Мег.

Преди четири дни Мег роди близнаци, но те живяха само колкото свещеникът да ги благослови. Нито тя, нито съпругът й плакаха. По никакъв начин не изразиха скръбта си от смъртта на бебетата. Мег продължи да си върши работата, сякаш животът й не бе почернен, а съпругът й погреба малките телца в църковния двор.

Минути след като Алида напусна сватбеното тържество на дъщеря си, цялото село знаеше какво ще стане и беше ясно, че ще е нужна дойка. Вкупом отидоха при Мег и съпруга й. Ала този път Мег заяви, че не желае да гледа повече чужди деца. Съпругът й обаче я „убеди“: просто я вдигна на ръце и я натика във впрегнатата каруца без да й даде възможност да протестира.

И така Мег се озова в самия център на хаоса. Хвърли поглед към двете жени на сламеника: едната бе с разпран корем, мъртва, а милейди бе толкова бледа, че сякаш не бе далеч от смъртта. Любовта на Мег към децата бе тъй всепоглъщаща, че тя малко се интересуваше от майките им. И сега насочи цялото си внимание към преплелите се едно в друго бебета, сгушени между двете жени.

Добрият нрав на Мег не й пречеше да си върши работата както трябва, а и се познаваха с Берта от момичета. Отлично знаеше, че Берта е грубиянка и стига да я оставиш, ще създаде колкото се може по-голяма бъркотия, а ще свърши колкото се може по-малко работа, като същевременно ще си придава огромна важност.

Докато Берта омайваше младите наивни прислужнички с неразбираеми обяснения за състоянието на Алида след раждането, Мег грабна ножа, провери дали е остър и преряза пъпната връв на момченцето. Макар и по-едро, тъкмо то се нуждаеше първо от внимание, защото бе така притихнало, че Мег се разтревожи за живота му. Ако имаше време, направо щеше да разплаче акушерката, че е зарязала децата. Бързо протегна едрите си силни ръце, за да повдигне хлъзгавото момченце.

Ала щом го докосна, ръчичките и крачката на двете деца се сплетоха още по-здраво. Мег леко подръпна момченцето, но безуспешно. Постави една ръка върху гърдичките на момиченцето, а другата — върху момченцето. Опита се да ги раздели, ала те здраво се държаха едно за друго. Не плачеха. Бяха като сраснати.

Мег се загледа с почуда в децата. От опит знаеше, че след раждането новородените или плачат, или спят. Понякога се раждаха гладни, понякога — не. Но никога не бе виждала будни бебета като тези тук да се гледат така едно друго в очите, а крайниците им да са така преплетени. Ако цветът на кожата им не бе толкова различен, нямаше да може да се определи къде свършва едното и къде започва другото. Момченцето, макар и доста по-едро, в момента бе по-слабото, а момиченцето го държеше по начин, който можеше да бъде определен единствено като закрила.