Джуд Деверо - Спомен

Захласната в мислите си, тя не чу началото на онова, което съпругът й говореше.

— …сигурно е момче, щом едва го износва — коментираше съпругът й. — Видях я да лежи горе. Коремът й е по-голям от самата нея. Гилбърт пак ще има син.

Алида се сепна.

— В къщата има жена, която е на път да роди?

Защо никой не я бе уведомил? Ще има да се разправя с прислужничките, щом останат насаме. Ако в нейния дом някой се готви да ражда, има да се свършат толкова много неща.

Тромаво и тежко Алида се надигна.

— Трябва да отида при нея.

Първата болка я проряза и тя разбра, че и на нея й е дошло времето. Не, не може да бъде, преценяваше трескаво, прекалено рано е. Не е наедряла достатъчно. Нали молитвите бяха за голямо момче, та да впечатли съпруга си? Ако роди сега, при такъв малък корем, детето ще е хилаво.

Хвана се за облегалката на стола и се опита да скрие болката, но не успя. Джон, загледан в изпълнението на жонгльорите, не би забелязал дори ако тя роди върху сламата в краката му. Но някои от гостите не бяха толкова безсърдечни.

— Джон — провикна се някой, — май пак ще ставаш баща!

— А има ли ден в който той да не става баща? — подкачи го друг и всички се изсмяха.

Джон не сподели закачката. Бащинството отдавна бе престанало да го вълнува. Небрежно махна и нареди на Алида:

— Върви.

— Благодаря, че ми разрешаваш да се оттегля — отвърна тя с горчивина.

Гилбърт Рашър откъсна лице от гръдта на слугинята, за да се провикне:

— Трябва да стъкмиш тая твоя съпруга до моята. Може и да научи нещо от нея.

Алида не бе подозирала, че е възможно да презира повече това отвратително същество. Двамата със съпруга й си приличаха: за тях жените не бяха нещо повече от тела, появили се на този свят единствено за да им раждат деца. И какво значение има, ако децата предизвикат смъртта на родилката. Нали има и други жени? За такива като тях жените нямаха ни душа, ни мисли, ни желания; те бяха само плът.

При следващия напън прислужничката на Алида, Пенела, вече бе до господарката си. Прихвана я за лакътя, за да й помогне да се качи в стаята, където всичко бе приготвено за раждането. Вече съвсем близо до вратата Алида нареди:

— Заведи ме при съпругата на Рашър. Ще родим заедно.

И дано нещо от Рашър да се всели в нероденото ми дете, помисли си тя.

Преданата Пенела я погледна разтревожено.

— Какво има? — остро попита Алида. — Няма да те чакам цяла нощ.

— Жената умира — прошепна Пенела. — Свещеникът вече я навести. Остават й само няколко часа живот. Не е редно вие и нероденото да сте толкова близо до смъртта. Затова не ви казах, че е тук.

— Какво става с детето й? — успя да попита Алида преди новия пристъп. Какво става с детето?

— Още не се е родило. Акушерката смята, че ще умре заедно с нея. Прекалено едро е за жената. — Пенела си пое дълбоко дъх. — О, милейди — прошепна тя почти разплакана, — само да я видите. Тя е чужденка и е толкова дребничка; дума не отронва. А умира от това дете в нея. Вече втори ден се мъчи.

Умът на Алида работеше трескаво. Ако тази жена умира, защото ражда момче, което също е на път да издъхне, значи, отивайки си от този свят, духът му може да се всели в нейното дете и да го превърне в момче? Някой й бе казал, че до самото раждане полът на детето не е определен. Преди това то не е нито момче, нито момиче. Може би е вярно?

— Отведи ме при нея! — заповяда Алида така, че на Пенела не й оставаше нищо друго освен да се подчини.

Въведоха Алида в малка мръсна стая. На пода върху пълен с бълхи сламеник лежеше съвсем млада жена. Мръсното й лице бе обляно от сълзи, по брадичката й имаше кръв: толкова жестоко бе хапала устните си. Дълги черни кичури коса се увиваха около врата й, сякаш щяха да я удушат.

Въпреки мръсотията Алида успя да види хубаво личице. Матовата кожа подсказваше, че идва от слънчева страна. Човек неволно си представяше ярка светлина, цветя, чуруликане на птички и веселия й смях. Беше млада, едва ли на повече от шестнадесет и под бледността на смъртта прозираше красота.

Но сега Алида ясно виждаше, че тя е на прага на силите си. Като че ли се бе отказала да живее. Само слабото повдигане на гърдите над издутия от умиращото й дете корем загатваше, че още е жива.

— Помогнете ми — Алида направи знак на прислужничките да я положат до умиращата.

Пенела, готова както винаги да защити господарката си, запротестира: как така нейно благородие ще легне в такава мръсотия. Ала свирепият поглед на Алида я сплаши и тя се подчини без повече възражения. Сламеникът бе тесен, а и двете бяха наедрели — оказаха се плътно прилепнали една до друга.