Джуд Деверо - Спомен

АНГЛИЯ, 1571

— Това, мадам, е син — заяви Джон Хадли на съпругата си в напреднала бременност. Той не толкова изрече, колкото излая думите по неин адрес. През деветнадесетте години брак много пъти й ги бе повтарял. Като мъж с малко въображение и не особено изискан вкус, единствената цел в живота му бе да се сдобие със син — висок, широкоплещест и хубав като него.

Красивата му руса съпруга Алида седеше до него с ръка върху огромния корем, а в сините й очи бушуваше огън. Знаеше, че е по-добре да мълчи и да не коментира казаното; нека беснее.

— Виж само какво си ми дала досега — не спираше той, без дори да се опита да сниши глас, макар че никой нямаше да го чуе дори ако крещеше. Старият камерен замък, собственост на семейството на съпругата му от неколкостотин години, се тресеше от глъчката на полупияните гости, удостоили сватбата на първата от осемте дъщери на Джон. Момичето бе на осемнадесет. Омъжваше се малко късно — бяха нужни години и много молби, преди баща й да склони да й намери съпруг. Неохотата на Джон да задоми дъщерите си се коренеше в нежеланието му да се охарчи около сватбите. Непоносима му бе мисълта, че трябва да даде един от замъците си като зестра. Нямаше никакво значение, че цялото си богатство е получил чрез неочакваната женитба с имотната Алида дьо Клерк преди толкова много години.

Гневът на Джон към съпругата му бе породен както от осемте дъщери, с които го бе дарила, така и от двамата синове, които презираше. Рядко виждаше десетте си деца накуп, защото те полагаха всички усилия да стоят настрана от баща си — той не криеше своята враждебност. Момичетата неспирно умоляваха майка си да склони баща им да им намери съпрузи — каквито и да са. Нямаха нищо против да са три пъти по-възрастни, с прогнили зъби и лош дъх. Всички момичета имаха една цел — да се отърват от постоянната враждебност на баща си.

Сега едно от момичетата се измъкваше. Останалите му завиждаха. Какво значение имаше, че кокалите на жениха стърчаха под дрехите, а той се държеше по-зле от коняр. Важното е, че утре тя ще напусне бащиния дом.

Що се отнася до Джон, той гледаше да забрави колко изтерзан е животът му от осем дъщери и двама никакви синове. Всеки буден миг прекарваше по нивите, вадеше душата на селяните и ги изцеждаше от работа, за да натрупа още нари, или в лов, за да убие всяко същество, което бе имало нещастието да прекоси или прелети над земите му.

— Само ги виж — не спираше Джон. — Трябва да подкупя някой бедняк да се ожени за тях, а те са осем! Знаеш ли какво ще ми струва това?

Алида искаше да му напомни, че едва ли ще му струва и половината от онова, което баща й му бе дал като зестра, но не посмя. Интелектът не може да надвие мускулите и ината.

Не че съпругът й бе глупав. Дори бе умен по своему. Изключително добре се справяше с всекидневния бит: например успяваше по-добре от всеки друг стопанин в провинцията да накара селяните да произвеждат повече. Беше наясно къде отива всяко зърно и никой не смееше да го излъже, защото винаги разбираше. А когато откриеше измамата, наказанието не закъсняваше. Беше едър, привлекателен мъж и днес коремът му бе толкова прибран, колкото и когато се ожениха преди деветнадесет години.

Но Джон не се интересуваше от нищо, което нямаше връзка с получаването на повече пари, храна или власт. Музиката го отегчаваше. „Тя не може да ме нахрани“ — отсичаше той. За него образоването бе чиста загуба на време; всяко забавление, като изключим напиването понякога — е достойно само за глупаци. Веднъж завари съпругата си да чете. Гневно сграбчи книгата и я метна през прозореца.

— Ето защо ми раждаш само дъщери — разкрещя се той. — Аз хвърлям в утробата ти момчета, а ти, с твоите измислени приказки, ги превръщаш в негодни за нищо момичета.

Тази вечер Джон бе в едно от най-мрачните си настроения, защото виждаше заедно осемте дъщери и двамата синове. Преди четири години Алида най-после роди така дългоочаквания син. Тя заплака от радост. И през сълзи видя как съпругът й се втурва към нея. Сграбчи я в силна прегръдка, без да мисли, че току-що е родила, но Алида нямаше нищо против — та нали на лицето му бе изписана такава радост. За миг сърцето й се изпълни с цялата надежда и опиянение още от времето преди да се оженят. Докато Джон я държеше в обятията си и задъхан целуваше лицето и шията й, като не спираше да повтаря, че е най-възхитителната съпруга, тя си представяше изпълнен с щастие живот.